— Чу ли го? — питаха го. — Не беше ли великолепно? Не беше ли точно както ни бяха казвали, че ще бъде?
Грейсън, леко зашеметен от резонанса, който още жужеше в главата му, излезе от манастира на улицата. Там цареше суматоха, но от различен вид. Хората бяха в паника — и не само защото шумът бе пронизал живота им, но и заради друго. Всички гледаха объркани таблетите и телефоните си.
— Не може да бъде! — чу той някой да казва. — Трябва да е грешка!
— Но Бурята не допуска грешки — възрази друг.
Грейсън отиде при тях.
— Какво има? Какво се е случило?
Мъжът показа на Грейсън телефона си. На екрана трепкаше грозно червено „Н“.
— Тук се казва, че съм неприемлив!
— И за мен също! — обади се друг.
Грейсън видя, че всички наоколо му бяха обзети от също такова стъписване.
Но не беше само тук. Във всеки град, голям и малък, във всеки дом на света сцената се повтаряше. Защото в своята безкрайна мъдрост Бурята бе решила, че цялото човечество бе отговорно за постъпките си, от голяма или малка важност, и че то съвкупно трябваше да посрещне последствията.
Вече всички и навсякъде бяха белязани като неприемливи.
Изпадналото в паника население отчаяно се обърна към Бурята за напътствие.
— Какво да сторя?
— Моля те, кажи ми как да постъпя?
— Как мога да поправя това?
— Говори ми! Моля те, проговори ми!
Ала Бурята мълчеше. Нямаше как иначе. Бурята не разговаряше с неприемливи.
Грейсън Толивър обърна гръб на обърканото, зашеметено множество и се върна към относителната безопасност на манастира, където тоналистите продължаваха да ликуват въпреки факта, че сега и всички те бяха неприемливи. Защото какво значение имаше това сега, след като Резонансът беше проговорил на душите им. Но за разлика от тях Грейсън не ликуваше, нито пък беше отчаян. Не беше сигурен какво трябва да изпитва при този странен обрат на събитията. Нито пък знаеше какво щеше да означава за него.
Грейсън вече нямаше свой таблет. Както му бе казал курат Мендоса, тяхната секта не отричаше технологиите, но предпочиташе да не разчита на тях.
Така че в дъното на дългия коридор имаше компютърна стая. Вратата ѝ винаги беше затворена, но никога заключена. Грейсън я отвори и седна пред компютъра.
Компютърната камера го сканира и профилът му автоматично излезе на екрана.
Там пишеше „Грейсън Толивър“.
Не Главореза от моста, а Грейсън Толивър! И за разлика от другите — за разлика от всяка жива душа на планетата, той не беше белязан като „неприемлив“. Отслужил си бе срока. Статусът му бе възстановен. Само и единствено неговият.
— Бу… Бу… Буря? — промълви с треперещ и несигурен глас.
И един глас му заговори със същата обич, доброта и сърдечност, които помнеше отпреди. Гласът на добронамерената сила, която го бе отгледала и му бе помогнала да стане всичко, което беше.
— Здравей, Грейсън — каза Бурята. — Трябва да си поговорим.