Ето защо Цитра реши, че е най-добре да избягва всички тези хора.
Влезе в кухнята да помогне на майка си в подготовката на вечерята. Тъй като тя бе инженер по синтез на храните, няколко от гарнитурите бяха бета-прототипи на нови артикули. По силата на навика майка ѝ я предупреди да внимава, като кълца лука.
— Мисля, че съм в състояние да се справям с нож — отвърна ѝ Цитра, за което мигом съжали, защото майка ѝ притихна. Побърза да придаде различно значение на фразата си. — С Косач Кюри винаги приготвяме гощавка за семействата на субектите ѝ на Прибиране, така че станах твърде добър помощник-готвач.
Но да замаже думите си по този начин се оказа още по-лошо.
— О, колко мило — изрече майка ѝ студено, от което си пролича, че не намираше нищо мило в това.
Тя не просто не харесваше Косач Кюри, изпитваше ревност спрямо нея. Косач Кюри бе изместила Джени Теранова от живота на Цитра и и двете го знаеха.
Храната бе сервирана. Баща ѝ наряза пуйката и макар Цитра да бе наясно, че би се справила далеч по-умело, не предложи да го замести.
Яденето бе твърде много. Масата бе обещание за изостанала храна, която щеше да трае, докато „пуйка“ се превърнеше в мръсна дума. Цитра винаги се бе хранила бързо, но Косач Кюри настояваше да забавя темпото и да тренира рецепторите си за вкус, така че сега като Косач Анастасия ядеше бавно. Питаше се дали родителите ѝ забелязваха тези дребни промени у нея.
Цитра се бе надявала вечерята да мине без инциденти, но някъде към средата майка ѝ реши да създаде такъв.
— Чувам, че онова момче, с което стажувахте заедно, изчезнало — подхвърли тя.
Цитра загреба пълна лъжица от нещо мораво на цвят, което имаше вкус на картофено пюре, генетично кръстосано с плод от кактус. Не ѝ бе приятно как родителите ѝ от самото начало наричаха Роуан „онова момче“.
— Разбрах, че бил превъртял — намеси се и Бен с пълна с храна уста. — И тъй като бил почти Косач, Бурята нямала право да го вкара в пътя.
— Бен! — смъмри го баща им. — Без такива теми на вечеря.
И макар да се бе вторачил в Бен, Цитра разбра, че насочва думите си към майка им.
— Е, радвам се, че вече не си свързана с него — додаде майка ѝ. А след като Цитра не отговори нищо, реши да упорства. — Знам, че двамата бяхте близки по време на стажа ви.
— Не сме били близки — възрази Цитра. — Никакви не бяхме помежду си.
Родителите ѝ не биха могли да имат представа колко я заболя от това признание. Как биха могли двамата с Роуан да имат някакви отношения, когато насила бяха превърнати в смъртни противници? Дори сега, когато той бе преследван, а тя — обременена с тежките отговорности на Косач, как можеше да има нещо между тях освен онзи необятен мрачен копнеж?
— Ако си знаеш интереса, Цитра, ще се дистанцираш от онова момче — не млъкваше майка ѝ. — Забрави, че изобщо си го познавала, иначе ще дойде време да съжаляваш.
Баща ѝ въздъхна, отказал се да променя темата.
— Майка ти е права, мила. Неслучайно предпочетоха теб пред него…
Цитра остави ножа да падне върху масата. Не защото се боеше, че може да го използва, а защото Косач Кюри я бе учила никога да не държи оръжие, когато изпитва гняв — та макар и оръжието да бе нож за хранене. Тя се постара внимателно да подбере думите си, но може би не прояви достатъчно такт.
— Аз съм Косач — изрече с желязна суровост. — Може да съм ваша дъщеря, но ще проявявате към мен респекта, който постът ми заслужава.
В очите на Бен се появи същата покруса, както в нощта, когато бе принудена да прониже сърцето му с нож.
— И какво, вече всички ли трябва да те наричаме Косач Анастасия? — попита я.
— Разбира се, че не — отвърна му тя.
— Не… само „Ваша чест“ — тросна се майка ѝ.
И в този момент в паметта ѝ изплува нещо, казано преди време от Косач Фарадей: „Семейството първо пада жертва на професията на Косача“.
Оттам нататък вечерята протече в пълно мълчание. Щом масата бе разтребена и чиниите поставени в миялната, Цитра промълви:
— Май трябва да си тръгвам вече.
Родителите ѝ не направиха опит да я разубедят.
И за тях присъствието ѝ бе също тъй неловко, колкото за нея самата. Майка ѝ вече не изглеждаше озлобена, а по-скоро затворена в себе си. В очите ѝ имаше сълзи, които тя се помъчи да скрие, като силно прегърна Цитра, та да не ги забележи, но момичето ги видя все пак.
— Ела пак скоро, мила — каза майка ѝ. — Това все още е твоят дом.