— Ще се науча да шофирам, все едно колко пъти това ще ме убие.
Още на другата сутрин след Деня на благодарността — и днес тя вече бе Анастасия — бе по-решена от всякога да хване кормилото на собствената си съдба. Неловкото посещение при семейството ѝ я накара да си припомни, че трябва да създаде дистанция между онази, която бе преди, и тази, която бе станала сега. Ученичката, возеща се в коли на обществения транспорт, трябваше да остане в миналото, за да бъде Анастасия достойна за сегашната си позиция.
— Ти ще ни откараш за днешните Прибирания — каза ѝ Мария.
— Мога да го направя — каза тя на Косач Кюри, макар далеч да не се чувстваше така уверена, както звучеше. При последния урок бе вкарала колата в канавка.
— Предимно локални пътища са — каза ѝ Мария, докато вървяха към колата ѝ, — така че ще поставят на изпитание уменията ти, без да представляват особена опасност.
— Ние сме Косачи — посочи Цитра. — Сериозната опасност иде от нас.
В малкия град от днешния график не бе имало Прибиране повече от година. Този ден щяха да се случат две. Косач Кюри щеше да е бърза и прецизна, а Косач Анастасия щеше да даде месец отсрочка. Открили бяха ритъм в съвместните си делови екскурзии, който устройваше и двете.
Потеглиха колебливо от автомобилния паркинг на Къщата с водопада, тъй като Цитра още изпитваше трудности с ръчната трансмисия на поршето. Концепцията за съединител бе възприемана от нея като някакъв вид средновековно наказание.
— Какъв е смисълът от три крачни педала — оплакваше се Цитра. — Хората имат само два крака.
— Възприеми го като пиано, Анастасия.
— Мразя пианото.
Мърморенето носеше известно облекчение на Цитра, карането ѝ ставаше по-гладко, когато можеше да се жалва. И все пак тя бе някъде преди средата на кривата си на обучение… тъй че нещата щяха да са съвсем различни, ако бе карала Косач Кюри.
Едва бяха изминали половин километър по виещия се частен път от Къщата с водопада, когато от гората пред тях изскочи фигура.
— Саморазмазващ се! — извика Косач Кюри.
Това бе новата мания на търсещите силни усещания юноши — да имитират размазали се по предното стъкло насекоми. Не беше лесно постижение, тъй като мъчно можеха да изненадат централно управлявана кола, а зад волана на онези без централно управление обикновено седяха много опитни шофьори. Ако Косач Кюри шофираше, сръчно щеше да отклони встрани от кандидата за размазване и да си продължи напред, без да го мисли повече. Но Цитра все още не притежаваше нужните рефлекси. Ръцете ѝ замръзнаха върху кормилото и макар че се опита да натисне спирачката, вместо нея уцели омразния съединител. Блъснаха се право в саморазмазващия се, който отскочи от капака, напука предното стъкло като паяжина и се преметна върху покрива. Докато Цитра най-сетне успя да улучи спирачката и да закове, той вече беше паднал отзад.
— Да му се не види!
Косач Кюри пое дълбоко дъх и го изпусна.
— За такова нещо, Анастасия, определено щеше да бъдеш скъсана на шофьорски изпит през Епохата на смъртните.
Слязоха от колата и докато Косач Кюри оглеждаше пораженията по своето порше, Цитра хукна към размазалия се, решена да му даде да се разбере. Още при първото ѝ сериозно сядане зад волана саморазмазващ се да съсипе опита ѝ!
Той още беше жив, но едва-едва, и макар да изглеждаше в агония, Цитра бе наясно, че нанитите му за болка са се задействали още при съприкосновението му с колата, а хвърлящите се под коли винаги настройваха нанитите си на висока степен, за да изживеят максимални травми с минимум дискомфорт. Лечебните му нанити вече се опитваха да поправят уврежданията, но успяваха само да отложат неизбежното. До по-малко от минута щеше да го застигне смърт.
— Доволен ли си сега? — троснато му заговори Цитра. — Успя ли да се позабавляваш за наша сметка? Да знаеш, ние сме Косачи, пада ти се да ти упражня Прибиране, преди да е пристигнала линейката дрон.
Не че щеше да го направи, но имаше тази възможност.
Той срещна погледа ѝ. Тя бе очаквала самодоволно изражение, но то издаваше пълно отчаяние. Не бе подготвена за това.
— Кап… кап… — промълви с подпухващи устни.
— Кап-кап ли? Ще ме прощаваш, но не вали дъжд! — отсече Цитра.
Той сграбчи робата ѝ с окървавена ръка с повече сила, отколкото тя бе подозирала, че е останала у него, и я дръпна към себе си. Тя се спъна в подгъва и падна на колене.
— Кап… бом…
После дланта му се разтвори и се отпусна безжизнено. Очите му останаха отворени, но Цитра достатъчно много пъти бе виждала смъртта, за да знае, че е издъхнал.