От Форума ги увериха, че ще проведат свое разследване, но Цитра се съмняваше, че ще открият нещо. Решаването на проблеми не бе силата на Форума на Косачите. Те вече бяха поели по пътя на най-малкото съпротивление и действаха върху допускането, че покушението е дело на „Косач Луцифер“. Това вбесяваше Цитра, но тя знаеше, че не бива да се издава пред Форума. Налагаше се публично да се дистанцира от Роуан. Никой не биваше да знае, че са се срещали.
— Не е зле да обмислиш дали всъщност не са прави — каза Косач Кюри.
Цитра опъна косата ѝ малко прекалено силно, докато сплиташе поредната плитка.
— Ти не познаваш Роуан.
— Нито пък ти — посочи Косач Кюри, издърпа косата си от ръцете ѝ и се зае сама да довърши сплитането. — Анастасия, забравяш, че бях на конклава, когато той ти счупи врата. Видях очите му. Изпита голямо удоволствие от това.
— Било е театър! — настоя Цитра. — Играл е роля пред Форума. Знаел е, че това ще дисквалифицира и двама ни в състезанието, и е било единственият начин да се гарантира равен резултат. Ако питаш мен, хрумването му е много интелигентно.
Косач Кюри остана мълчалива за няколко минути, после продума:
— Трябва много да внимаваш емоциите да не замъглят преценката ти. А сега, искаш ли аз да сплета твоята коса, или просто да я прибера нагоре?
Но днес Цитра не желаеше никакви ограничения за косата си.
Отидоха със смачканата спортна кола до разрушената част от пътя, където работници вече действаха по ремонта. Поне сто дървета бяха унищожени, а стотици други бяха останали без листа. Цитра си помисли, че на гората ще ѝ е нужно дълго време, за да се възстанови от това оскърбление. Поне още сто години щяха да личат белезите от експлозията.
Заради кратера нямаше как да се премине отвъд, нито да се заобиколи, така че Косач Кюри поръча кола на обществения транспорт, която да ги вземе от другата страна. Хванаха чантите си, изоставиха колата на разрушения път и минаха пеша покрай кратера.
Цитра нямаше как да не забележи кървавите петна върху асфалта на самия ръб на кратера. Мястото, където бе лежал техният млад спасител.
Косач Кюри, която винаги виждаше повече, отколкото Цитра би желала, улови погледа ѝ и каза:
— Забрави за него, Анастасия. Горкото момче не е наша грижа.
— Знам — призна Цитра. Но не се канеше да остави нещата така. Не беше в природата ѝ.
11.
Съскане на алена коприна
Обозначението „неприемлив“ бе нещо, което създадох с мъка на сърце в зората на управлението си. Беше злощастна необходимост. Престъплението в истинската му форма изчезна почти мигновено, след като сложих край на глада и бедността. Кражбата с цел заграбване на материални блага, убийството, предизвикано от гняв и социален стрес — всичко отпадна от само себе си. Предразположените към жестоки престъпления бяха третирани на генетично ниво за заглушаване на унищожителните им наклонности и привеждане до нормални параметри. На социопатите дадох съвест, на психопатите — здравомислие.
И при все това имаше смутове. Започнах да разпознавам у човечеството нещо ефимерно, трудно доловимо, но определено присъстващо. Най-просто казано, човечеството имаше нужда да бъде лошо. Не важеше за всички, естествено — но изчислих, че около три процента от населението намират смисъл в живота само чрез противопоставяне. И макар вече да нямаше неправди в света, на които да се противостои, те имаха вродена потребност да се опълчват на нещо. Все едно какво.
Предполагам, че бих могла да намеря начин да излекувам това медикаментозно, само че нямам желание да налагам на човечеството фалшива утопия. Моят свят не е „прекрасен нов свят“, а свят, управляван чрез мъдрост, съвестност и състрадание. Стигнах до извода, че ако противопоставянето е нормален израз на човешките страсти и копнежи, непременно трябва да оставя място за неговата изява.
И така, въведох термина „неприемлив“, както и социалната дамга, вървяща с него. За онези, които неволно попадат в категорията „неприемливи“, пътят назад е бърз и лесен. Но за хората, които по свой избор водят спорно съществуване, това определение е своеобразен медал, който те носят с гордост. Доставя им удоволствие илюзията, че са извън обществото, и са дълбоко удовлетворени в недоволството си. Жестоко би било да им отнема това.
Неприемлив! За Грейсън това бе като пясък в устата. Не можеше да го изплюе, нито пък да го преглътне. Оставаше му единствено да продължи да го дъвче с надеждата да го превърне в нещо смилаемо.