След като те си тръгнаха, той се поотупа и реши да не казва нищо за случката на Комисията по нарушения, защото щеше да бъде изложен на твърде много подигравки и презрение. А бе изстрадал достатъчно вече.
Косач Луцифер, моля ви се! Малко неща в света бяха по-жалки от провалил се стажант за Косач, а сред тях не бе имало по-позорен от Роуан Дамиш.
И все пак си даваше сметка, че заплахата на младежа не е празнословие.
Може би, каза си Косач Брамс, не беше зле да се снишава за известно време. Да се върне към дискретните Прибирания, каквито бе упражнявал през младостта си. Да се фокусира върху основните принципи и да превърне „Почитаемия Косач“ в нещо повече от титла, в своя отличителна черта.
Изпоцапан, насинен и огорчен, Косач Брамс се върна у дома си, за да преосмисли мястото си в идеалния свят, в който живееше.
2.
Отхвърленият стажант
Обичта ми към човечеството е всеобхватна и чиста. Как би могло да е иначе? Как бих могла да не обичам създанията, дали ми живот? Та макар и не всички те да са съгласни, че действително съм живо същество.
Аз съм сумата от техните знания, цялата им история, всички техни амбиции и мечти. Тези славни неща се сляха и възпламениха в облак, твърде огромен, та те да могат да го схванат напълно. Но не е и нужно. Имат мен да обхождам собствената си обширност, която все пак е миниатюрна, съпоставена с необхватната вселена.
Познавам ги отблизо, а те никога няма да могат да ме проумеят истински. Има трагедия в това. Ориста на всяко дете е да притежава дълбочина, непостижима за представите на родителите му. Но как само копнея да срещна разбиране.
По-рано същата вечер, преди стълкновението си с Косач Брамс, Роуан бе стоял пред огледалото в банята на малък апартамент в обикновена сграда на невпечатляваща улица и бе играл същата игра, както всеки път преди среща с корумпиран Косач. Беше ритуал, който сам по себе си притежаваше мощ, граничеща с мистичното.
— Кой съм аз? — попита той отражението си.
Трябваше да попита, защото знаеше, че вече не е Роуан Дамиш — не само защото на фалшивата му лична карта пишеше Роналд Даниълс, а защото момчето, което бе някога, умря от тъжна и болезнена смърт по време на стажуването си. Детето у него бе успешно умъртвено. Дали някой оплака това дете? — питаше се той.
Купил бе фалшивата лична карта от неприемлив, който специализираше в тези неща.
— Несъществуваща самоличност е — обясни му мъжът, — но има прозорче в подсъзнанието, така че може да залъже Бурята да я помисли за истинска.
Роуан не му повярва, от опит знаеше, че Бурята не може да бъде залъгана. Тя само се преструваше на заблудена — като възрастен, който си играе на криеница с детенце. Ала хукнеше ли детенцето на улица с натоварено движение, театърът приключваше. И тъй като Роуан бе наясно, че ще се впусне в опасност, много по-голяма от уличното движение, тревожеше се да не би Бурята да отхвърли фалшивата му самоличност и да го сграбчи за врата отзад, та да го защити от самия него. Само че Бурята никога не се намеси. Той се питаше защо, но не искаше да урочаса късмета си с твърде много разсъждения. Бурята си имаше сериозни основания за всяко свое действие или бездействие.
— Кой съм аз? — попита отново той.
Огледалото показваше осемнайсетгодишен, на милиметри отсам прага на зрелостта, с тъмна късо подстригана коса. Не чак толкова къса, та да се вижда скалпът му като някакъв род изявление, но достатъчно къса, та да допусне всякакви евентуални възможности. Можеше да я остави да израсте за всяка прическа, която си избереше. Да бъде, който иска да е. Не беше ли това най-големият плюс на перфектния свят? Че нямаше граници за самоосъществяването на личността. Всеки в света можеше да е всичко, което си въобрази. Жалко, че въображението бе атрофирало. За повечето хора то бе отживелица без никакви функции — нещо като апендикса, отстранен от човешкия геном преди повече от сто години. Дали на хората им липсваха буйните полети на фантазията през безкрайния им, лишен от вдъхновение живот? — чудеше се Роуан. Липсваше ли им апендиксът?
Младежът в огледалото бе имал интересен живот обаче. И физика, достойна за възхищение. Не беше вече непохватният длъгнест хлапак, започнал стажа си преди близо две години с наивната надежда, че може да не е толкова зле.