Бурята

Цончо Родев Бурята

От автора

Романът в ръцете на читателя е самостоятелен по характер. Но като историческа хронология и по-нататъшно проследяване на някои човешки съдби той се явява и продължение на издадената преди няколко години трилогия „Тътени“.

Както и в „Тътени“, сега също стремежът ми беше максимално да се придържам към документалната истина или поне към правдоподобното, допустимото. И пак за онези читатели, които държат да научат повече за отделни герои или събития или поне да установят сигурна граница между достоверното и художествената измислица, прибавих кратки бележки — обяснителни или препращащи към източниците, били те мемоари или исторически изследвания. За улеснение е приложен и кратък речник на по-малко познатите турски думи, използувани в книгата.

Ц. Р.

Първа книга Залезът на звездите

Първа част Размирно денонощие в града под Сините камъни

… отиде подире му и полека-лека върви след него и крие се; иска му се да знае — дека той отива така късно и в такова дъжделиво време.

Любен Каравелов

„Войводата“

Приложението на законите в Турция от каймакамите и кадиите е позорно. На почит са невежеството, фанатизмът и присвояването на обществените пари.

Из доклад от епохата на английския консул в Кюстенджа

1.

— Слушай!

Двамата приятели се заковаха на местата си, превърнаха се целите в слух и зрение. Беше топла пролетна нощ, пък дъждецът, който ръмеше, приличаше на есенен — тих и сънно равен. Вдясно до тях ромолеше и бълбукаше Куруча, някъде откъм Овчарската махала се носеше самотен лай на куче. Сливен тънеше в мрак и мълчание, само в далечината, трябва да беше в подножието на Бармука, трепкаше самотна закъсняла светлинка. Изострените сетива на двамата прецедиха обичайните шумове на спящия град, после отвъд тях различиха онова, което бе сепнало Аджема — звук на строшено стъкло, примесен с неясната гълчава на хора, които искат да станат безшумни и незабележими, пък не сполучват да надмогнат възбудата на духовете и тропота и плясъка на нозете си по локвите.

Без да се сговарят повторно, приятелите се шмугнаха зад шубраките, които очертаваха високия бряг на реката. Погледите им се напрегнаха да пронижат тъмнотата на беззвездния нощен час.

— Турци са — прошепна отново Аджема, различил отделни думи на гласовете. — И идват насам…

„Насам“ означаваше брода през Куруча, дето свързваше Клуцохор със същинския Сливен. Както често се случваше, също и сега придошлите води бяха отнесли лекото дървено мостче, та между двете главни махали на града можеше да се мине само по няколкото нахвърляни в реката камъка, по които преди малко се бяха прехвърлили на отсамния бряг и двамата приятели.

— Ще да са подпалили някому чергата — прецеди през зъби Георги и другарят му усети да се обажда неговият „червен бяс“, който го обземаше винаги когато ставаше свидетел на османлийското жестокосърдечие. — Мирни пътници нито хортуват, нито прибягват така.

В мрачината се очертаха няколко сенки; не можеха да се преброят, но нямаха повече от петима-шестима, всичките с фесове и чалми. Носеха по-големи или по-малки вързопи през рамо и подтичваха като люде с нечиста съвест. Сурнаха се един подир друг надолу по брода. Последният още се виждаше горе, когато в десницата на Георги лъсна кама — беше я измъкнал от навущата си.

— Що си замислил, Трънка? — пошушна в ухото му Аджема.

— Ще ги заподирчим и ще ги ударим. На злодея — зло, тъй, зная аз.

— Луд ли си? На всеки от нас ще се падат по трима!…

— Трима гаджали не правят един българин — нехайно отговори Георги и се надигна иззад храста. След секунда колебание другарят му го последва.

Двамата не минаха по брода, а изтичаха нагоре, срещу течението, прецапаха придошлата река, като на места газеха почти до кръста, после все така тичешком потърсиха „своите хора“. И ги наближиха, когато онези бяха в долния край на Аба пазар; догониха ги тъкмо навреме, за да чуят как един сгълчаваше останалите заповеднически:

— Вие акъл имате ли бе, серсеми със серсеми? Тъй, с ягмата през рамо, направо през Аба пазар, а? Да не сте намислили и до конака да се отбиете?

— Право говориш — съгласи се друг. — Като видяхме реката зад гърба си, съвсем се орахатясахме.

— Ще избиколим откъм Кумлука — продължи все така господарски първият. — Хайде!