— Не се предложих за пратеничеството, вярно е. — Кутьо Ганчев изглеждаше така, сякаш му бяха зашлевили здрава плесница посред Машатлъка. — Ама то не е поради хитруване като вашето. За мен, пратеничеството отнапред е осъдено на безплодие; по-скоро ще стана свидетел Сините камъни да се провалят вдън земя, нежели амуджите да накажат един из своите, и защо? Че е лепнал храчка на Христов храм.
— Тъй, безплодие — продължи да го мачка немилостиво Евтим. — Ами че нали решихме да опитаме въпреки, увереността ни в безплодието и онова поп Юрданово „какъвто кеседжията, такъв и кадията“? Даже, ако се не лъжа, точно ти говореше как ще се оплачем в Цариград от тукашните управници, а? Или погрешно съм запомнил?
— Ама аз…
— Да, да, точно ти — не го оставяше Евтим, за голямо удоволствие на Йоргаки, Гендо и Никола Феслията. — Щяло да бъде ялово пратеничеството, думаш. Ала дали щеше да е пак така ялово бе, аркадаш, ако вместо „хайдут папаз“ Юрдан в конака се изправеше уважаваният Кутьо Ганчев?
Не се знае как щеше да завърши тази препирня, ако в този момент стълбището отвън не беше заскърцало под метежни мъжки стъпки и при тях в метоха не бе нахлул човек, когото всички познаваха — ханджията хаджи Никола с прякор Кебеджията (навремето той се бе замогнал с изработването на добре изпипани кебета) от Клуцохор. Беше широколик, набит и винаги румен мъж, но сега върху лицето му нямаше и капчица кръв. Поспря, сякаш да даде време на очите си да свикнат с полуздрача, сетне не произнесе, а по-скоро проплака:
— Братя! Научихте ли, братя?
— Научихме, разумява се, как да не сме научили — увери го другият хаджи Никола в стаята. — Пък още не можем повярва…
— Не можете повярва ли? — възвърна обичайната си рязкост Кебеджията. — Тогаз вижте това нещо, джанъм!
Заедно с последните думи той извади напред ръката си, която досега бе крил зад гърба. Всички се струпаха пред него, даже Евтим Димитров полека дотътрузи пълното си тяло.
— Всевишни боже! — възкликна пръв хаджи Гендо. — Иконата на свети Николай Чудотворец!
— И как само е издрана и излющена! — добави чорбаджи Йоргаки, като се кръстеше едно след друго. — Разкажи, хаджи Никола, разкажи кой стори това злодеяние?
Евтим взе иконата от ръката на новодошлия и я отнесе до прозореца, за да я разгледа по-добре. А в същото време Кебеджията се отпусна тежко на миндерлика и поде с въздишка:
— Същите, които обругаха светия наш храм, братя-християни. В бързината да награбят повече, пък и пообъркани в тъмнината, кеседжиите откачат чак и иконите от стените. После, като се сапикасват навън, захващат да си облекчават товарите от ненужните за тях икони. Поп Юрдан невям ви е казал, че „Света Богородица“…
— Нищо не ни е казал — прекъсна го Панайот Минков.
— Иконата „Света Богородица“ поп Юрдан намерил още нощес захвърлена на улицата покрай черквата и я прибрал. Тази обаче, „Свети Николай Чудотворец“, подранили селяни открили чак към „Табаците“; турчета си играели с нея, ритали я, дращели я с гвоздеи и я чукали о камъните, затуй е така повредена. Селяните я прибрали, пък аз реших за благоразумно да ви я покажа.12
Евтим Димитров се отлепи от прозореца и тромаво застана сред стаята. Прекръсти се и начумерен като облак, произнесе тежко:
— Този свят образ не става вече за излагане в черква. Но пред всички вас се заклевам в името Христово: ще задържа тази икона, ще издиря най-добрия зографин и ще му дам да я зографиса повторно, колкото и да ми поиска за труда си.
Другите също се прекръстиха благоговейно. А някои изрекоха:
— Богоспасно е намерението ти, чорбаджи Евтиме!
(Евтим Димитров изпълни даденото обещание. Добър зограф той намери чак пет години по-късно, в 1855-та — ямболлията Александър Зограф, който няколко години се бе губил на юг из Одринско и Бунар-Хисарско да рисува икони и цели черкви. Зографинът Александър изпълни старателно и с вдъхновение поръчката, та всички останаха предоволни от богоугодното дело — неговото и на щедрия дарител Евтим. И никой не помисли, че иконата, която Александър Зограф окончателно заличи с изкуството си, бе свиден паметник от Второто царство на българите…)13
Кутьо Ганчев използува вълнението, породено от вида на осквернената икона, и си тръгна, като се постара оттеглянето му да стане колкото се може по-незабелязано. На излизане от метоха към него приближи непознат млад човек; чорбаджията може би нямаше да му обърне никакво внимание — насам се въртяха какви ли не молители, — ако една странност на младежа не привлече любопитството му: беше с фес, пък при поздрав е прието хората с фес да не го свалят от главата си, докато този, непознатият, приближаваше, като смутено мачкаше феса между пръстите си.
11
Болта — местна (от с. Градец) диалектна дума от епохата означаваща бакалница, „магазин за всичко“ — от хранителни стоки до гвоздеи, подкови, ламарина, че и… вносни напитки.
13
По предание от Сливен — квартал „Клуцохор“ възстановената през 1855 година икона „Св. Николай Чудотворец“ е имала изписана по славянски годината „1222“ и дарителен надпис на цар Иван Асен ІІ. Повече сведения читателят може да намери в цитираната Юбилейна книга на църквата „Свети Никола“.