— Добро утро, господине — чинно поздрави младежът.
— Абе то за мен не е много добро, ама нейсе, дано поне да е добро за тебе. Невям искаш да ми кажеш нещо?
— Да попрося съвет, нищо повече. Искам да се назнача за учител, господине, пък не зная към кого да се обърна. Дали вие не можете да ме упътите?
Едва сега Кутьо Ганчев забеляза много неща в непознатия — сюртука му, ушит алафранга, който положително не беше излязъл изпод ръцете на тукашен терзия, възпълната снага, умното изражение на добряшкото широко лице, украсено от подстригани мустачки; забеляза и говора на непознатия — пълен с уважение, пък отвъд него и с нещо неопределимо с думи, което издаваше и образованост, и привичка „да се дели мегдан“ с люде от „голямото добрутро“, пред които Кутьо навярно не беше нищо повече от незначителен препродавач на сливенска аба…
— Извинявайте, господине — смени снизходителния си тон Кутьо Ганчев, — мога ли да узная името ви? И откъде сте?
— Тукашен съм, господине. Но ако не ме познавате, то е, защото преди повече от десет години, още момче, заминах да се уча и се върнах в родния Сливен едва вчера привечер.
— Преди повече от десет години? — възкликна Кутьо. — Че да не сте тръгнали в пелени?
— А, не съм толкова невръстен, колкото ме възприемате — по-свободно се засмя другият. — На двадесет и осем съм, а на учение тръгнах на седемнадесет, в 39-та.
— И къде, ако смея да попитам?
Съвсем кратко колебание. И после:
— В Русия, господине. И по-точно в Одеса. Завършил съм Одеската херсонска духовна семинария.
— И сега?…
— Сега нямам друга мечта извън тази — да предам знанията си на своите братя по кръв, вяра и език.
— Извинявайте, господине — вече с нещо като страхопочитание рече Кутьо, — комай не чух името ви?
— Не съм го казал. Наричам се Добри Чинтулов.
— Чинтулов… Чинтулов… Да не би…?
— Ами да, разбира се. Син съм на Петър Чинтула.
— Гледай ти, гледай! — Скулестото лице на Кутьо Ганчев се превърна цялото в усмивка. — Ам’чи ние, кажи го, сме от една махала. — Той си каза името. — Не съм нито знаел, нито подозирал, че на стотина крачки от нас живее такъв учен човек!
— Той живее само от вчера, господин Ганчев — отвърна на усмивката му с усмивка другият. — Когато може би сте ме виждали преди, аз съм бил само момчурляк като другите в махалата.
— И така, имате намерение да станете учител в града ни. Чудесно! Чудесно, господин Чинтулов! Ние отдавна се чувствуваме поизостанали — ето габровци, свищовлии, тревненци, мнозина излязоха пред нас в учението, но все ни липсваше човек, способен да затвори страницата на старото и да открие другата, на новото. Е, не мога да се закълна, че няма да срещнете и някоя и друга пречка — тук, знаете, водихме борба на живот и смърт с гръкоманите, — ала обещавам ви да има винаги здрави по род и смисъл българи край вас, за да ви подкрепят и в най-труден час.
Другият се поклони безмълвно — още един жест, който издаваше научени другаде обноски.
— Помолих за упътване, господине — напомни учтиво Чинтулов.
— Вие вярно сте се насочили насам — нали в края на краищата училищата се управляват от общината?!, — стига… стига да не беше днеска. Сега е смутно денонощие в нашия град, господин Чинтулов. Станаха едни… но както и да е, вие сам ще научите. Допреди малко тук беше и най-ученият от сегашните учители в града ни, Димитър хаджи Костов, но и той излезе, по, хм, по народни работи и… и, хм, сам не зная кога ще се върне. Затова ще ви препоръчам да се срещнете с друг от учителите, Димитър Инзов.
— Димитър Инзов? Злъчката!? Ами че той бе тук още по мое време! Макар че аз… аз… — колебание, — аз бях ученик на Цукалас…
— А, знаете го, това е добре — доволно кимна Кутьо. — Срещнете се със Злъчката, господин Чинтулов. Той отстъпва на хаджи Костов по знание, ала е голямо име за Сливен и сливналии — Димитър Инзов, заедно с други по-будни граждани, изнесе на плещите си борбата с гърцизма. Срещнете се с него, повтарям, и се подгответе да опознаете чудащините му. Не, не, не се страхувайте. Злъчката дължи прякора си на своя нрав, ала не е завистлив и пръв ще приветствува идването на учител с ново, истинско европейско възпитание.