— Не живееше ли той във…
— Не, няма да го знаете, преди три-четири години даскал Димитър Инзов сколаса да струпа една къщичка, за да се приюти със стопанката си. Тя е… Абе слушайте, хайде да ви заведа. Ще ви я покажа, пък нататък вие се оправяйте сам.
Заведе го и едва след това свърна към дома си в Мангърската махала. Половин час по-късно, вече измит и избръснат, закусваше тархана и разговаряше с майка си. Впрочем не — отначало той не разговаряше, а само разказваше; разговорът дойде след това. И както винаги, когато говореше с майка си, Кутьо не скри, не преиначи нищо.
— Ще те излъжа, ако река, че съм доволна от тебе — рече майката, след като го изслуша; беше висока жена с посивели коси, по-меки черти от Кутьовите, смекчени и от постоянния израз на умъдряла старост и непреминала тиха печал. — Държал си се като сметкаджия на дребно, не и като един Кутьо Ганчев.
— Каза го така, мале, невям Кутьо Ганчев има зад гърба си цяла царщина — криво се засмя той. — В края на краищата аз…
— В края на краищата ти си син на Ганчо Кутев, който заради едно честно име не се подвоуми да легне под ятаганите на турските заптиета.14 И си човек, дето е започнал като злочесто сираче, а с двете си ръце се е създал до почитан търговец и общинар на Сливен. Такъв човек струва повече, сине, отколкото ако има зад себе си царщина, завоювана от друг.
— Пресилено го рече, мале. — Той се приведе и през софрата погали кокалестата й ръка. — Аз нивга не съм бил злочесто сираче, понеже винаги съм имал тебе.
Жената се трогна, очите й се навлажниха, но успя да се овладее.
— Излиза, че и заради мене не е трябвало да се спотаяваш, сине. Онова, що е сторил Бяно Абаджи, по̀ е прилягало на тебе. — Тъй издума жената, а в себе си си каза друго: че може би напразно кори Кутьо, зер нещо липсва в характера му, поради което той се огъва в труден момент, пък туй, дето е в характера, трудно се изменя, човек мъчно може да надскочи собствения си бой.
— В Сливен е дошъл човек, който също се е създал с двете си ръце, ама не като мене, а е сколасал да се издигне тъй, че да мери ръст със Сините камъни.
— Дай боже! — без завист произнесе жената и се прекръсти. — На Сливен са нужни таквиз хора. Кой е той, сине?
Кутьо й разказа.
— Да е на добър час на Добри Чинтулов! — повторно се прекръсти майката. — Ние, родителите, даваме, щото имаме, останалото децата вземат от даскала си. — Тя се позасмя тъжно-хитро. — Пък вече е време да мислим и ние какви учители ще правят от децата на Сливен хора.
Той я разбра и се засмя така широко, че ъглите на устните му опряха на изпъкналите скули.
— Пак ли ще ми натякваш бе, мале!…
— За натякване си е — каза майката. — Ей на̀, дорде се усетиш, и четирийсетакът ще чукне на гърба ти, пък още не споменаваш за задомяване…
— Ще стане, мале, няма как да не стане. Само първо да дойде сляпата неделя…
И с тези думи стана от софрата и тръгна на работа.
5.
Имаха наум да посетят последователно каймакамина и Али ефенди, но случаят пожела да им спести обикалянето — размирната утрин на Сливен бе принудила кадията да се надигне по-рано от обикновено, та те го намериха в конака, коляно до коляно с Мехмед Салих бей.15 От своя именит дядо той бе взел снажния ръст и светлите очи, цялата прилика обаче свършваше дотук — там, където някога беше гордото и властническо изражение на Тахир ага, във внука можеше да се съзре само хитрост, преливаща в лукавщина, кухо големство и склонност към най-обикновено келепирдижийство на едро и дребно.
Когато ги въведоха, тримата пратеници на общината пристъпиха до средата на стаята и се поклониха. Каймакаминът понечи да ги покани да седнат, но Али ефенди го възпря с едно късо махване на пръстите и новодошлите останаха прави — незачитание, което те не заслужаваха. След размяната на неизбежните поздравления Бяно се изстъпи крачка напред и каза почтително, но и с усещащи се металически нотки в гласа:
— Като верни поданици на падишаха, дошли сме, ефендилер, да просим от вас справедливост и правосъдие.
— Няма ли по-напред да ни обясните онова, което става от сабахлен из Сливен? — Според служебната йерархия кадията стоеше по-ниско от управителя, но в случая кадията беше Али ефенди, а Али ефенди — внук на Тахир ага, та в отношенията между двамата или имаше равенство, или ако някой натежаваше, то не беше Мехмед Салих бей. Във всички случаи проявите на безцеремонност като това обаждане в присъствието на по-старши съвсем не бяха изключение за кадията. — Някой си е позволил да действува така, сякаш градът е пламнал от четирите страни…
14
За произхода на Кутьо Ганчев — по-скоро за произхода на видните му синове, на чието име („Братя Кутеви“) днес е назована една улица в Сливен, квартал „Ново село“ — се знае твърде малко. Известно е само, че Ганчо Кутев, бащата на Кутьо Ганчев, е бил човек с непокорен дух, поради който е паднал убит от заптиета в Балкана и е бил погребан край новопостроената тогава църква на с. Ичера. Вж. Сава Ангьозов — „Улица «Братя Кутеви»“, в. Сливенско дело, 22 април 1976.
15
След отпадането на института на аянството през тридесетте години на миналия век, Сливен в продължение на около 35 години (до административната реформа в 60-те години, когато става център на санджак в Одринския вилает с подчинени каази Сливен, Ени Заара (Нова Загора), Ямбол, Бургас, Анхиало (Поморие), Карнобат и Айтос) се управлява от поредица каймаками. Васил Дечев от Сливенския окръжен исторически музей, вероятно най-компетентния познавач на миналото на Сливен и Сливенския край, в непубликувано досега изследване е открил имената и съответно датирал управлението на осемнадесет сливенски каймаками от епохата. В романа читателят неизбежно ще се сблъсква често с управителите на Сливен; за да му бъде спестено адаптирането с непрекъснато сменящите се (средно веднъж на две години) каймаками и тъй като в края на краищата те като личности влияят твърде незначително на описваните събития, от целия списък на В. Дечев избрахме само един — Мехмед Салих бей — и за нуждите на романа го „повишихме“ в несменяем каймакамин докъм 1865 г., когато начело на санджака вече застава мютесариф. Изборът ни бе продиктуван от две съображения: по време на описваното „размирно денонощие в града под Сините камъни“ именно Мехмед Салих е бил каймакамин на Сливен, същевременно той е един от малкото, които са заемали този пост повече от веднъж — също през 1858–1860 г. Смятаме, че това отклонение от документалната истина няма да се отрази на познавателната стойност на романа.
Използувам случая да изразя гореща благодарност на Васил Дечев — не само за предоставената възможност да боравя със споменатото непубликувано изследване, но и за цялата му безкористна помощ и безрезервно съдействие през многогодишния проучвателен и творчески период при работата ми над книгата.