— Сторено е нещо много по-лошо, уважаеми кадийо — тихо, но ясно произнесе даскал Димитър Черното. — Погазена е волята на светлия наш господар Абдул Меджид хан, нека му даде бог да живее сто години.
— Погазена…? — трепнаха двамата турци, а каймакаминът се прегъна напред над коленете си. — Що рече? Някой е погазил волята на падишаха?
Бяно усети хитроумното в подхвърлянето на учителя и побърза „да кове желязото, докато е горещо“:
— Преди единадесет години премъдрият наш повелител пожела да укрепи темелите на царството си и в Гюлхане издаде своя паметен Хатишериф16. Наспроти султановата повеля, която се съдържа в Хатишерифа, тази нощ в подвластния ви град, ефендилер, е извършено най-грозно престъпление — поруган и ограбен е нашият храм „Свети Никола“ в Клуцохор. Дошли сме да търсим съд и правдина, ефендилер, правдина в името на Хатишерифа.
— Черквата в Клуцохор ограбена!? — възкликна Мехмед Салих бей; личеше, че не е чувал и е изненадан от новината. Той погледна въпросително към кадията, но Али ефенди се задоволи да му отговори с неопределено свиване на рамене. — Сигурен ли си в това, което казваш, Бяно челеби?
— Аз съм тук, за да свидетелствувам за тази истина, каймакам ефенди — с нотка на обвинение се обади поп Юрдан. — Храмът е обран!
— И кой капасъзин стори това гнусно дело? — Каймакаминът се обърна към Али ефенди. — Прави са да се жалват хората. Трябва да проучим изтънко тази работа и да дадем заслуженото на виновниците.
— Разумява се от само себе си — кимна важно кадията.
— Ще ви спестя труда, ефендилер — все така настъпателно продължи Бяно. И добави отчетливо: — Гнусното дело е извършено от тъй наречения Коджа Мюстеджеб и нехранимайковците от неговата шайка. — И както обичаше да украсява речта си с народни мъдрости, не пропусна случая да вмъкне една на български: — Този път „хитрата сврака е с двата крака“, ефендилер!
Мехмед Салих бей се почувствува затруднен. Работата внезапно бе взела неприятен обрат — двамата с Али ефенди се бяха задължили да въздадат правосъдие, пък то раята дръзваше да го иска срещу правоверен и даже назоваваше името му. Че то къде ще му излезе краят, ако захванат гяурите да искат — и да получават! — съд срещу правоверни?
Той погледна към кадията и с удоволствие забеляза, че онзи е запазил пълно самообладание. Усетил, че каймакаминът търси помощта му, Али ефенди огледа белите си пухкави ръце, отрупани с пръстени, и произнесе бавно и назидателно:
— Като равноподаници на светлия наш падишах, сливенските християни са в правото си да се жалват за стореното им безчинство, тъй мисля аз. Не искам да си кривя душата: ако не беше тук присъствуващ Бяно Абаджи, комай щях да изрека по-други слова за оскверняването на храмовете, но сега ще повторя — прави са с жалбата си.
Намекваше за една случка отпреди двайсет и няколко години, когато московците на Дибич Забалкански бяха прегазили турската войска и над сливенския конак се вееше бяло-синьо-червеното знаме на Руската империя. Повярвали, че са освободени, някои по-невъздържани луди глави — и поп Юрдан, още незапопен, между тях — се бяха втурнали да сквернят джамиите. Тогава не друг, а именно Бяно бе обърнал работата, като къде със слово, къде с шамари бе показал на съгражданите си, че да си свободен и да се гавриш с надвитите и с вярата им са съвършено различни неща. Впрочем тъкмо тази отколешна случка беше причината, за да бъде Бяно на особена почит пред сливенските турци — не като устабашия, а като човек улегнал, здравомислещ и с честно сърце.
— Щом сме в правото си, уважаеми кадийо, що следва да съобщим на едноверците си? — попита Димитър хаджи Костов.
— Че ще има съд и възмездие според закона. — Али ефенди продължаваше да оглежда ръцете си. — Но този съд няма да бъде така урбулешката, както очевидно вие си представяте, ефендилер. Ей тъй на̀ — папаз Юрдан свидетелствува за поруганата черква, Бяно Абаджи назовава един, хм, дето не е дип стока, и ние направо да вдигаме бесилките. Не, ефендилер, не! Законът ми повелява да заповядам най-точен истиндак и докажат ли се престъплението и виновниците, тогаз в името на аллаха и на светлия ни падишах да отсъдя пак според същия закон.
Бяно разбра не особено хитроумната игра на кадията: проточи ли се по турски една работа — истиндак и прочие, — иди да се надееш да дочакаш края й. Но външно и на думи той беше прав и не можеше да му се възрази — законът и справедливостта наистина изискваха да се проучат изтънко всички подробности по делото, преди да се отсъди, а не само по може би вярно, но голословно обвинение. И ако това с голословните обвинения минаваше, когато турчин съдеше християнин, за обратното не можеше и да се мисли. И какво тогава? Още един път ли робът ще преглътне посегателството върху най-святото му? Бяно ясно съзнаваше каква опасност поема, но въпреки това дръзна да каже в лицето на кадията:
16
Султански указ за реформи от 30 ноември 1839 г., наричан още Гюлхански хатишериф на името на двореца Гюлхане („Павилион на розите“), където е издаден. С него се прокламират някои данъчни реформи, дават се гаранции за живота, имота и честта на всички поданици, верска търпимост и пр. Имал половинчат характер и практически не е засегнал феодалния ред на империята.