— Позволявам си да те посъветвам, Али ефенди, наистина да изпълниш току-що обещаното. Не го ли сториш, то е все едно да отпушиш онова шише, от което ще излезе бурята. — Сетне няколко пъти премести поглед от единия на другия. — А бурята е страшно нещо, ефендилер. В някои случаи тя помита всичко наред по пътя си, но винаги стоварва силата си главно върху върховете. — И добави с привидна невинност: — Пък върховете в Сливен комай сте вие двамата, ефендилер…
Произнесе всичко това Бяно, пък се поклони на двамата големци и си тръгна. Спътниците му го последваха.
Когато останаха сами, двамата турци дълго не проговориха — дръзката заплаха на най-уважавания от сливенските общинари им бе направила поразително впечатление. После Али ефенди сметна, че е по-разумно да не задълбава по тази линия и да го обърне на майтап:
— Те това била работата, бей. — Той разпери бели длани, на устните му разцъфтя странна усмивка. — Пък ние бяхме взели да се питаме война ли стана, пожар ли, наводнение ли…
— Казваш го така, ефенди — стрелна го с очи каймакаминът, — сякаш посягането на една църква е нищо работа.
— Сакън, недей помисля таквоз нещо! Престъпление е то и не от дребните. И не се отказвам аз от думите, които рекох на българите. Ама все пак признай по съвест — стореното на църквата не е като да захване мурабе или каазата да пламне от „благата и медената“.
Последните думи Али ефенди изрече на български — открай време сливналии така, с черен хумор, назоваваха чумата.
Двамата поприказваха още малко за едно-друго, после Али ефенди си тръгна.
Като слизаше, по стълбите на конака срещна чаушина Абдула — глуповат и ленив, но във верността на когото кадията неведнъж бе имал случай да се увери. Той го спря, огледа се и му каза доверително:
— Слушай, Абдула чауш, ще ми сториш ли една услуга?
— Иска ли питане, кадъ ефенди? Разполагай с мене, както пожелаеш.
— Знаеш ли хайманата Коджа Мюстеджеб?
— От Хаджи Махмуд махала? Как да не го зная, кадъ ефенди.
— Искам довечера да ми го доведеш. Ама да не е много-много белли.
— Тук или вкъщи го искаш, кадъ ефенди?
— Вкъщи. И избери по-обиколни улици, зер не е голяма слава да те виждат с човек като Коджа Мюстеджеб. Хайде, остани със здраве, Абдула чауш.
И без бързане си тръгна нагоре към дома.
6.
По онова време Трънка Смеденова, Бяновата сестра, беше на четиридесет и пет години, но поне в последните петнадесет от тях всички я зовяха само „баба Трънка“. Наистина тя изглеждаше състарена не според годините си — косата й, някога смолиста, сега изглеждаше мръсносива, лицето, открай време некрасиво и с по Силдаровски остри черти, беше станало съвсем ръбато, ошарено с бръчки във всички посоки, запазила бе само мъжкаранските си широки плещи и постоянната лютост в черните очи. Онези, които познаваха жизнения й друм, не се учудваха на промените: лесно ли е да присъствуваш, когато баща ти увисва на бесилото, десет години по-късно да съсекат мъжа ти и бащата на децата ти (второто още неродено) пред очите ти, сетне — само двадесет и пет годишна, а нито веднъж не помисляла за второ венчило — да посветиш целия си останал живот на своите двама сина, и то в занаят като воденичарството, дето комай не се бе чувало жена да се оправя сама, лесно ли е, кажете? Но истината си е истина — като я зовяха „баба Трънка“, то не беше, заради преждевременното й състаряване, поне не само заради него. С „баба“ людете изразяваха и възхитата и преклонението си пред този живот-подвиг, пред жилавостта на тази непреклонна жена, която никой и никога не бе видял на колене — точно по същия начин, по който с „дядо“ отдават почит към някои рано помъдрели, далеч надраснали възрастта си по ум мъже.
Сега, изгонила на бърза ръка мливарите от воденицата, Трънка седеше на един чувал с жито, слушаше мълчаливо разказа на първородния си син и нито едно мускулче не помръдваше по грубоватото й лице. Изчака го да свърши, пък чак тогава рече едно невъзмутимо: