— Това ли е?
— „Това ли е“, „това ли е“! — неочаквано кипна Христо, по-малкият й син, дето уж минаваше за кротък и хрисим. — Бате говори за убийство на човек, що може и нему да донесе какви ли не злощастия, пък ти — „това ли е“, невям само се е затрило едно пиле по двора!
— Думата не беше за убийство на човек, а на турчин — спокойно го поправи майката, показвайки, че непривичното избухване на Христо не й е направило абсолютно никакво впечатление. После се обърна пак към Георги: — Сигурно ли е, че си убил друг турчин, не Коджа Мюстеджеб?
— Съвсем сигурно. Дори с Аджема го познахме — Джелал Едхемоглу, баш-кръвника на Мюстеджебовата тайфа.
— Хубаво.
— Кое му е хубавото? — повиши глас на свой ред и Георги. — Да бях пречукал оня, главатаря им, днес цял Сливен и турците барабар щяха да се навървят пред вратата ни ръка да ми целуват. Веднъж, че съм отмъстил за поруганата черква, и втори път — че съм отървал града и каазата от най-личния им катил.
— Щях и аз да ти целуна ръка, сине, ама не за убийство така, едва ли не в гръб. Него трябва…
— А, в гръб! — възкликна той. — Що борба, що търкаляне беше!…
— Друго ми беше на устата. Ако ще вземеш душата на Коджа Мюстеджеб, искам първом да му кажеш кой си, да го предизвестиш, че ще е битка на смърт и сетне очи в очи и гърди срещу гърди да го утрепеш. И колкото по-бавно и по-мъчително, толкоз по-добре.
Синовете я зяпнаха. Знаеха си те, че майка им не беше от милозливите, ама чак такава жестокост — толкова по-страшна, че бе студена и безчувствена — не бяха очаквали от нея.
— Туй ми намирисва на стар гарез… — продума под носа си Христо, когато двамата с брат му най-сетне се съвзеха.
— Дядо ти, дето му взе името, и той тъй би сторил — продължи Трънка унесено, очевидно не чула подметнатото от сина. — Той ще чака, ще търпи, ще търси сгода, но ще издебне баш кеседжията, ще му рече всичко до последната буква и чак тогаз…
— Нещо не разумявам в думите ти, мамо — обади се този път Георги. — Говориш нарочно за Коджа Мюстеджеб, за кой да е кеседжия или изобщо за турчин?
Трънка се сепна, видя се, че сякаш се връща от друг някакъв свят, където за малко се бе преселил духът й. Почака да възвърне напълно равновесието си — и привидната или истинска студенина заедно с него, — пък едва тогава заразказва:
— Забелязахте ли, момчета, че преди петнайсетина дни някак си по никое време отидох на гробищата? Нито беше задушница, нито ден на голям светия, нито даже неделя, пък аз оставих мливарите на Христо и се затътрих по гробища? Тогаз го премълчах, не исках да ви казвам, ама сега… Бях на гробищата, момчета, да сторя помен за баща ви. Че бяха точно двайсет години от гибелта му.
— Не знаех… — промълви извинително Георги.
— Че как можеш и да знаеш? Тогаз ти беше на две годинки, пък ти, Христо, дори още не се беше намерил. А за смъртта му знаете ли?
— Само съм чувал, че е погинал от турци по време на Преселението — отговори за двамата Георги.
— Така е — кимна майката. — Бяха дни на грабежи и кръв, и на пожари и пепелища. Една шайка плячкаджии и главорези не отмина и нашата порта. — Трънка замълча само една секунда, но тя сякаш продължи часове. — Шайката на Коджа Мюстеджеб, той още тогаз беше пръв кръвник на Сливен. Е, хората от тайфата му бяха други, не сегашните, но начело беше пак той. Баща ви се опита да ги спре с благи думи и дарове. Изобщо не дадоха ухо на думите му, а Коджа Мюстеджеб… Коджа Мюстеджеб го съсече с един удар на калъча си. Беше ей така до мене, както си ти сега, Христо. Съсече го, че просто го раздели на две половини. Сетне реши да заколи тебе, Георги, а мене, трудна в осмия месец, се канеше да разпори.
— О, господи!… — изпъшка Христо и избърса потта, избила на челото му.
— И тогава аз го проклех. В името на бога го проклех един ден той пак да се срещне с тебе, Георги, и ти да го възмездиш за злодейството му. Затова не исках Коджа Мюстеджеб да е паднал така мърцина. За него не стига да умре. Не стига и да загине от твоята ръка. Преди душата му да се отдели от тялото, той трябва да научи, че ти си син на Пею Смеденов и че туй, неговото, не е смърт, а правда божия и сбъдване на онази клетва.
— И как се избавихте тогаз, мамо? — попита Христо.
— Спаси ни вуйчо ви Бяно. Бог пожела да го прати тъкмо…
— Вуйчо Бяно? — прекъсна я, възкликвайки с тон на недоверие, Георги. — Вярно ли говориш, мамо? Вуйчо, когото турците зоват „ая“, „светеца“ Бяно? Той да ви избави и не от човек, а от цяла шайка?