— Може да не ви се вярва, но беше тъй. И без оръжие, само с две голи ръце. Смачка като сламка един, другите побягнаха. Така беше.
Замълчаха. Беше едно мълчание, изпълнено с ням ужас: майката отново преживяваше онзи кошмарен час, синовете бяха потресени от разказа й. Тишината бе нарушена пак от Трънка:
— Какво ще правиш сега? — попита тя делово. И най-тънкото ухо не би открило с това изречение загрижеността на майка, чийто син трябва да се крие, за да спаси живота си.
— Ще послушам вуйчо — обясни Георги. И се засмя: — Е, не съвсем…
— Кажи де, кажи. Няма защо да тегля думите ти с ченгел от устата.
— Той ме съветва да изчезна за няколко недели от Сливен и ми дава акъл да се укрия на техния долап горе на Барите. Ще го послушам за първото, ала не и за второто.
— А къде смяташ да се скриеш?
— Гергьовден мина. — Многозначителна усмивка озари сипаничавото лице на момъка. — Горе — той кимна към Балкана — вече има хора, дето се водят по песента:
При тях комай е по-сигурно, отколкото на вуйчо Бяновия долап…
Деветдесет и девет от сто майки биха припаднали при това полупризнание. Трънка обаче дори и не мигна.
— Имаш ли се за подготвен да споделиш живота на ония, дето се пишат на зелено листе? — продължи да го разпитва по същия начин тя. Не „имаш ли връзка с тях“, а дали е подготвен за живота им.
Георги понечи да отговори, но му хрумна нещо по-красноречиво. Отиде в ъгъла на собичката, вдигна дъската от дюшемето и извади един от пищовите, които пазеха там „за всеки случай“. С обиграни движения насипа сух барут до огнивото, открехна вратата и почти без да се цели, стреля. Тракането на воденицата мигом спря — куршумът на Георги бе прекъснал въжето, което управляваше колелото.
Също и тази не особено смислена проява на хайдушка сръчност и нишанджийство — така казваха тогава на умението да се стреля по цел — не извади майката от каменното й спокойствие. Тя кимна на Христо:
— Иди успокой мющериите навънка — каза. — Измисли там нещо, някой прът се е почупил или нещо такованка. — После се обърна към по-големия: — Не те питах за това, знам, че от момче ходиш по кориите да пушкаш по нишани. Но горе е влажно. Захванаха майските дъждове, че и сняг още се случва да попрехвръкне. Можеш ли оцеля на такъв живот?
— Не се кахъри за мен, мамо. — Георги отново се засмя. — Обещавам ти носът ми даже да не потече.
— Е, какво тогаз, не губи повече време. Бате Бяно е прав, не се знае какъв ще бъде първият акъл на гъжвалиите. — Трънка не изоставяше деловития си тон. — Да се разберем за две неща, сине. Когато у дома или тук, на воденицата — (Смеденовата воденица беше доста извън града, чак на Аркаръ куруч), — е спокойно, без турска засада, ще окачам парче ей такваз проскубана кожа на портата.
Той кимна с разбиране, нямаше нужда от повече обяснения.
— А второто, мамо?
— То е за Коджа Мюстеджеб, Георге. Искам да ми обещаеш, че ако пътищата ви се кръстосат, ще изпълниш заръката ми.
— Обещавам! — каза той късо.
Така делнично, без циврене и тежки благословии, Георги — бъдещият виден войвода Георги Трънкин — за пръв път сложи крак на хайдушките пътеки…17
7.
Нему не липсваше самочувствие — още преди години в Одеса си бе спечелил гнева не на друг, а на именития В. Е. Априлов, като го бе поправил в произнасянето на някои руски думи, — пък за родния Сливен обективно преценяваше, че образованието, е което се бе завърнал, съвсем естествено го поставяше на най-лично място между съгражданите му. Да, но всичко това бяха все отсъждания на ума, докато нещо неопределимо, което идеше от сърцето, го изпълваше със стеснение и плахост. Като се раздели с чорбаджи Кутьо, Добри Чинтулов доста се повъртя, преди да улови чукалото на вратата — не би го признал пред никого, но той чисто и просто събираше кураж.
На почукването му се отзова сам стопанинът. Само като отвори вратата и Добри го позна — същата гърчава, че чак съсухрена фигура на язваджия („сякаш излязъл от хербарий“, каза в себе си гостът), лицето с пергаментовия цвят, клепналите мустаци и уши, смачкания нос, заради който турците му бяха сложили прякора Бурунсуза, живите, подскокливи и с израз на постоянна насмешка очи; казано накратко, даскал (или „Даскалчето“) Димитър Инзов беше по външност точно такъв, какъвто Добри Чинтулов го помнеше отпреди единадесет години.
17
За причините, накарали Георги Трънкин да излезе хайдутин, съществуват различни версии. Най-популярната от тях (напр. в сборника Дорде е Стара планина. Съставител В. Дечев, С., Наука и изкуство, 1968) разказва, че той често ходел по сборовете да се бори с пехливаните. Веднъж надвил един турчин, който имал славата на непобедим. Недоволните зрители турци подучили пехливанина да удари плесница на победителя. Георги му отговорил с такъв юмрук, че му строшил няколко ребра. След тази случка за него нямало сигурност и той се принудил „да хване балкана“. Тук предпочетохме да свържем началото на неговото хайдутство с обира на църквата „Свети Никола“ — събитие, предизвикало навремето си значително раздвижване на духовете в Сливен.