— Добър ден — притеснено поздрави новодошлият.
Стопанинът промърмори нещо; не се разбра много добре, но май беше някаква яка, но позамазана ругатня.
— Дали ще е добър, туй може да зависи от много неща, включително и от причината, довела ваша милост насам. Заповядайте!
Влязоха в къщата, настаниха се и Димитър Инзов без всякакви предисловия отправи въпросителен поглед към госта. Добри пое дълбоко дъх, каза си името и разправи всичко; щеше да е възможно да се определи като „от игла до конец“, ако не бе сметнал за благоразумно да спести едно подробност — че началното си образование бе получил от Георги Цукалас… И тъй като другият не го прекъсваше, той, примрял от страх, изложи и намерението си — да моли за учителско място в Сливен.
Като чу това, даскал Инзов Злъчката изтърси една такава попръжня, от която биха се изчервили и каруцарите в Таш хан.
— Тъй значи — изграчи той. — Завършил Добри Чинтулов Одеската семинария и сега се кани да става даскал в Сливен, а? — И завърши с още една цветиста и картинна псувня18. И заедно с нея стана от миндера и се поклони пред госта; дори за сравнително обигран човек като Добри Чинтулов не стана ясно кое преобладаваше в този поклон — уважението, което се съдържаше в жеста, или неудържимият смях, изпълнил подвижните очи.
Добри се изчерви и обърка; изнерви се от попръжните които сякаш отекваха в стените, а се обърка от поклона — не можеше да прецени дали той беше знак на уважение, или прикрит зад комизъм израз на досегнато честолюбие. За щастие Злъчката не го остави да се лута дълго. Той се прекръсти пред иконостасчето на стената и произнесе гъгниво (такъв му беше гласът, може би поради смачкания нос), но с безизкуствено благоговение:
— Благодаря ти, господи, че се вслуша в молитвите ми и прати такъв човек в Сливен! С него тука, можем вече спокойно да броим, че е изпята окончателно и безвъзвратно „вечна му памет“ на елинизма в града под Сините камъни! — После неочаквано отсече: — Хайде, тръгвай, човече!
— Ама къде така изведнъж, господин Инзов? Аз…
— Къде ли? — При един ваш адаш, господине. При Добри Желязков.
— Фабрикаджията!? — Добри знаеше това прозвище на Добри Желязков, то бе излязло още преди тръгването му към далечната братска страна. — Аз мислех, че трябва да отправя просбата си към настоятелството… или църковната община… или главния учител…
— Всички те не струват колкото кутрето на господина Добри Желязкова. Един човек, комуто, като минава по Машатлъка, каймакаминът в конака става на крака, заедно с всичките си там заптиета, кятиби и ибрикчии, той най-добре… Ама ставайте де! Не бива да се пропилява и минута!
Учителят наметна едно сетре на кльощавите си рамене и след минута двамата вече бързаха към Мангърската махала — там, в къщата на жена си Марийка, по баща Янакиева, живееше след завръщането си от изгнаничеството и Добри Желязков, създателят на първата фабрика за цялата Османска империя.
Случи се, че го завариха в дома му — като бе научил, че клепалата и разбунените духове в града не са свързани с някакво нещастие във фабриката, той се бе върнал към табиетлийския си начин на живот и сега допиваше сутрешното си кафе. Едно чипоносо слугинче ги въведе при него. Завариха го в топъл измирски халат, гладко избръснат и миришещ на ливанто, по вече прошарените му руси коси и мустаци още личаха браздите от зъбите на гребена. Посрещна ги топло и без никаква следа от големство; цялото му държане остана така свойско и естествено, сякаш през цялото време ги бе очаквал. И когато Димитър Инзов му обясни не само кой, но и какъв човек е довел в дома му, светлото лице на домакина грейна възторжено:
— Не руменейте, не руменейте, млади приятелю! — Той стана, измина няколкото крачки, които ги деляха, и разтърси десницата на своя едноименник. — Признавам, не бях чувал, че имаме съгражданин на такова високопоставено учение в далечна чужбина, ала щом веднъж сте тука, запрягайте ръкави — вие, господин Инзов, господин хаджи Костов и другите — да въздигнем така сливенското училище, че габровци да правят теманета, колчем чуят да се заговаря за него. Прав ли съм, Злъчка?
— Прав и не съвсем прав, господин Желязков.
— Не съвсем прав? — вдигна учудено вежди Фабрикаджията. — Ако те смущава мисълта за парите, остави този кахър на мене.
— За друго не сте прав. Дето поставяте господина Чинтулова на една везна с мене. Е, с Димитър хаджи Костов или Яни Сотиров може да са по-наблизо, ала и тия двамата не са по неговата кройка. Пък да не говорим за такива като моя милост или, да речем, Кешиша… Нам се полага само да подостряме, перата му. — Учителят разчлени гъгниво, но с уважение: — О-дес-ка-та хер-сон-ска ду-хов-на се-ми-на-ри-я! Давате ли си сметка, господин Желязков, що значи… — Едно скръцване на вратата го прекъсна. — А! Ето я и Анастасия! Добър ден, Възкресийо, моето момиче.
18
За доста нецензурния речник на учителя Димитър Инзов са запазени твърде много сведения от епохата. Тук ще приведем само един цитат — от д-р Д. Минков в Петдесетгодишнината на Сливенския театър. Илюстрация Светлина, 1923, кн. І: „… учителят Димитър Инзов, родом от Трявна, известен под названието Даскал Димитър или Даскалчето, а най-вече под названието Злъчката… Твърде интересна е биографията на този комик, но ние не можем да влезем в подробности… Ще кажа само накратко, че Димитър Инзов беше homo multiplex: той беше стихотворец, лекар, хирург, учител, актьор, иманяр (малджия) и