Позашеметен от толкова дружелюбност и похвали, Добри Чинтулов някак нехайно погледна към вратата. И изведнъж усети как нещо в него премаля — с табла в ръка към тях приближаваше една девойка в първия разцвет на настъпващото моминство, което му се стори по-чаровно от пурпурния изгрев на слънцето и по-красиво от пролетния триумф на природата19. Нямаше съмнение, че е дъщеря на домакина — висока и стройна, крехка, тя имаше удълженото лице, светлите очи и изпъкналото чело на баща си, около които къдравите коси свиваха златна нимба. Като я поглъщаше с поглед и усещаше кръвта да шупва и яростно да затуптява в ушите му, Добри изобщо не забеляза какво му поднесе момичето. А какво ли видя Анастасия в неговото лице, та поруменя като вишна и бързо-бързо се извърна и заситни към даскал Димитър Инзов?
— Чест ти прави казаното, даскал Димитре — произнесе почтително Фабрикаджията, когато момичето излезе и Добри Чинтулов направи усилие, за да се върне към действителността. — Само човек с много благородно сърце може да надмогне самолюбието си и като тебе да въздаде справедливост на друг, който е много по-млад от него.
Думите достигнаха твърде бавно до съзнанието на Чинтулов. И като ги осъзна, той се засрами за съмненията, които бе преживял в дома нас учителя. Опомни се Добри и едва сега се видя с чинийка сладко и чаша вода в ръце.
— Какво ти благородно сърце, господин Желязков. — Тук учителят изтърси една от своите. — Достатъчно е човек да не си криви душата за истината. И в края на краищата да си знае цената, а да не е като жабата, дето видяла да подковават вола…
На това място Добри Чинтулов се канеше да се намеси със справедлива оценка, но се появи познатото чипоносо слугинче и обяви:
— Дошъл е Бяно Абаджи, господарю.
— Бяно! — радостно възкликна домакинът. — Викай го по-скоро тука! То сякаш сам господ го е проводил — чини ми се, именно нему следваше да съобщим най-напред какъв учен човек се е прибрал в Сливен.
Но когато Бяно влезе, разговорът някак от само себе си се отклони от върналия се Добри Чинтулов. Новият гост внесе със себе си толкова възбуда и душевна буна, че никой не се разбърза да го занимава с ученика на Одеската семинария. Той се здрависа с домакина и с даскал Димитър, запознаха го и с Чинтулов; Добри сметна за подходящо да напомни, че рано сутринта са се видели пред църковния метох, Фабрикаджията спомена нещо за „нашия бъдещ главен учител“, но Бяно само измърмори едно разсеяно „Да… да…“ и личеше, че не е чул нищичко.
— Минах да ти разкажа, Добре — започна той, — какви чудесии ставаха в Сливен от нощес допреди малко. Ти трябва да го знаеш.
— Чу се за някакви турски зулуми, но…
— Този път зулумите са таквиз, дето не се помнят насам от кърджалийското време досега. — И изрече тежко: — Коджа Мюстеджеб и читаците му са обрали църквата „Свети Никола“…
Тримата в стаята ахнаха. А Добри Желязков рече нетърпеливо:
— Разправяй, разправяй по-скоро!
Новодошлият заразказва. Добри Чинтулов го слушаше заедно с другите, пък мисълта му по странен начин се раздвояваше: половината от нея следеше бурните събития по улиците, в метоха и в конака, а другата половина се напъваше да си спомни къде някъде наскоро бе чувал името на Бяно Абаджи. И си го спомни тогава, когато Бяно привършваше разказа си.
— Трябваше да повикаш и мене, Бяно — каза Фабрикаджията, когато гостът млъкна. — Ония двамата дембели, кадията и каймакаминът, невям по̀ ще си размърдат задниците, ако насреща им бях и аз. — В думите на Добри Желязков нямаше хвалба или желание за себеизтъкване; той просто констатираше една истина. — Пък кой знае, може така да е станало по-добре. Аз ще отида сам и от мое име ще им кажа едно-друго. Туй ще дойде нещо като пришпорване, ако тях набързо ги е застъпил вечният им мързел. Ти що ще кажеш, Злъчка?
— Само ще похваля Бяно Абаджи и останалите. Повече и по-добро от това не можеха да сторят. Е, друг е въпросът доколко ще хване дикиш. Зер при гаджалите гарваните още не са захванали да си избождат очите.
— А вашето мнение, господин Чинтулов?
— Кой е негова милост? — попита Бяно. От този въпрос всички разбраха, че одеве при запознанството той изобщо не е обърнал внимание на младежа.
19
В интерес на романа тук допущаме малко отклонение от истината, като състаряваме Анастасия Д. Желязкова — представяме я 13-14-годишна (на тази възраст е било „настъпващото моминство“ на девойките от епохата), докато по това време Анастасия е била на 10 години.