Димитър Инзов отговори на въпроса му. Бяно изрази задоволството си, но личеше, че мисълта му все още беше другаде.
— Знаете ли, господин… господин…
— Силдаров — каза другият. — Но можете и по-простичко, Бяно Абаджи например.
— Съвсем наскоро, само преди едно денонощие, чух името ви при съвсем необикновени обстоятелства, господин Силдаров.
— Тъй ли? — разсеяно произнесе Бяно. — От кого?
— От един хайдутин. — Бяно Абаджи трепна: пролича, че сега за пръв път се откъсва истински от събитието, раздвижило духовете на целия Сливен. — Да, господин Силдаров. Само преди двадесет и четири часа един хайдутин в Балкана ме питаше за вас.
— Я разкажете, момко, я разкажете! — подкани го домакинът.
— В Търново се присъединих към един кервани за насам. На минаване през Хаинбоаз ни нападнаха хайдути. Отначало загубихме ума и дума, защото бяха в турски дрехи и си говореха също по турски. Да, ама като разбраха, че сме все българи, хайдутите прибраха оръжията си, преминаха на български и се отнесоха към нас най-дружелюбно, дори ни поканиха на почерпка — „за да преглътнем страховете си“, както каза войводата им20. И от дума на дума, спомена се, че аз се завръщам от Русия. Тогаз един от хайдутите ме взе настрана и много настойчиво ме заразпитва дали нейде по великата страна не съм срещнал човек на име Бяно Абаджи. И като му признах, че не съм, остана искрено разочарован. Той самият бил ходил да ви дири по Влашко, Богданско и на север чак до Санкт Петербург, ала навсякъде ударил на камък, тези бяха думите му.
— Имаш ли представа кой ли ще да е бил този човек, Бяно? — попита Добри Желязков.
— Никаква — отговори запитаният. После се обърна към Чинтулов: — Как изглеждаше този човек?
— Висок, мургав, жилест… Ех, приказвам ги и аз едни! Сякаш може хайдутин шкембелия… Горе-долу на ваша възраст човек, ала косите му къде-къде по-бели. Изобщо личеше си, че не от хубаво е хванал балкана.
— Поне разбра ли се кой им е войводата? — по-практично се осведоми Злъчката.
— И това не. Когато ни нападнаха, те се наричаха един друг с разни турски имена. После обаче, когато се разкриха, че са българи и християни, не споменаха нито едно име. — Добри Чинтулов присви рамене. — Това може да е и закон при тях, знам ли…
Всички погледи се събраха в Бяно. Той поразмисли, пък разпери ръце:
— Да пукна — каза, — ако проумявам нещо от тази работа. Ще да са се събрали повече от двайсет години, откакто последен път съм видял жив хайдутин. — И с това бе завършен разговорът на тази тема.
Вратата скръцна повторно. Дъхът на Добри Чинтулов секна от нетърпеливо очакване. Младият мъж се извърна; призова цялата си воля, за да го направи полека и естествено, а не издайнически рязко. Сърцето му не го бе измамило — същото девойче, за него същинска принцеса от приказките, идваше да почерпи новодошлия.
— О, здравей, Анастасия — поздрави я като стар познат Бяно. — Как си, моето момиче? Научи ли най-сетне как се умножава на девет?
— Все още съм стигнала само до седем, чичо Бяно.
Трябва да беше някаква отколешна задявка помежду им, понеже двамата се засмяха по-особено, дружелюбно и някак съучастнически. На Добри се стори, че това върху лицето на момичето не е усмивка, а розова пъпка на бадем, която се разцъфтява под полъха на пролетния вятър.
— Няма да си задълго така неука — обади се гъгнивият глас на даскал Димитър Инзов. — Този левент гледаш ли? Учен е той за сто учени, в главата си носи цялото мирово знание. Закъсаш ли я с таблицата, я с друго, той ще те оправи.
Похвалата беше искрена и от сърце, пък, кой знае защо, Чинтулов остана недоволен. Искаше му се Анастасия да види в него нещо друго, не непременно цялото Мирово знание.
Думите на Злъчката върнаха разговора към него, Чинтулов.
— Ти май не разбра, Бяно — рече Фабрикаджията, когато дъщеря му излезе. — Негова милост е учител, изучил науките в Русия.
Все още зает със собствените си мисли, Бяно Абаджи отговори някак нехайно:
— Много се радвам…
Прекалено чувствителен по душа, а днес изпълнен с мнителност към всичко, свързано с посрещането му, младият човек изтълкува по своему тази привидна сдържаност. Той бръкна във вътрешния си джобен извади някакъв лист — прилежно сгънат, но все пак поизмачкан от дългото пътуване. Разгъна го и го оглади на коляното си.
20
Малко отклонение от истината. При завръщането към родния град керванът, с който се е движил и Добри Чинтулов, на два пъти — в Хаинбоаз и при с. Бинкос — е бил нападан, но и двата пъти от турци-разбойници за обир.