Не бяха обаче още помръднали нататък, когато Георги ги настигна и изрева с цяло гърло:
— Дууур!… Теслим ол!…1
Онези се стъписаха. После главатарят им, окопитил се пръв, извика:
— Бягайте!… Спасявайте се!…
И сякаш, им даде пример, първо неговите калеври разхвърчаха калта накъм Кумлука. Георги не дочака всичките да се разпилеят, „червеният му бяс“ подлюти кръвта му и момъкът не пробяга, а прелетя с кама в ръка останалите крачки. Застигна само двама, най-стъписаните, и веднага връхлетя към тях.
— Удри!… Сам е!… — кресна единият и сам замахна с вързопа в ръцете си.
В този момент луната се показа иззад още оцеждащите се облаци — точно навреме, за да зърне българинът удара. Той се приведе и тежкият вързоп изсвистя над главата му. После ритна противника си в слабините и докато той се запревива на калната земя, нахвърли се върху последния от тайфата. Понечи да го намушка с камата, но онзи успя да улови китката му. Вчепкаха се паднаха, затъркаляха се по локвите. Георги напираше но турчинът не беше от слабите, та успяваше да задържи въоръжената му десница. Така в боричкане измина минута, после още една. Внезапно българинът се намери отдолу. Какво? Нима ще се даде на чалмалията? Той напрегна мишци и го отхвърли настрана от себе си. Разнесе се сух звук и турчинът остана да лежи безчувствен на земята — при падането той бе ударил главата си о един камък. Георги не беше от великодушните и безпомощността на противника му не го възпря. Той приближи до падналия и със злост наръга три пъти камата в гърдите му.
Огледа се за другия турчин, но не го откри; той бе използувал сборичкването на двамата и благоразумно бе офейкал. Вместо него от сянката на близкия зид се отдели Аджема и приближи.
— Ти къде се губиш бе? — сопна му се Георги, още разгорещен.
— Закъснях — гузно рече другият, като отмести поглед, — не мога да се меря с тебе по бягане. Ама ти… що? Мигар го уби?
— А, не, с перо ще го галя. Ако ти не беше се влачил отзад, сега и другият щеше да пои земята с кръвта си.
Виновно замълчаване. И после:
— Познал те е, брат. Този де, другият. Като препускаше нагоре, чух го да вика на аркадашите си: „На баба Трънка синът утрепа Джелал…“
Сега позамълча Георги, вестта го бе стреснала.
— Лошо — рече, — ще има да патя, щом ме е познал. — След това мисълта му се прехвърли на друго. — Джелал ли, каза? — Отиде до жертвата си, с крак обърна главата й към месечината. — Вярно бе, Джелал. Едхемоглу Джелал, най-върлият душевадец от тайфата на Коджа Мюстеджеб. Каквото и да ми дойде до главата, поне ще знам, че съм свършил едно харно дело.
— Какво ще правим сега? — попита Аджема. — Не е дип полезно някой да ни завари тук до мъртвеца. Пък и ако на ония им хрумне да се върнат…
— Дай да видим що има в торбите на тия кеседжии.
— Тя е само една торба. Оня си взе своята, когато избяга.
Георги изпсува недоволно.
— Отваряй тази. Белки по нея узнаем кого са бастисали мръсниците.
Другият поразгъна вързопа, бръкна, извади нещо от него и хлъцна изумено. Приближи го до очите си.
— Трънка, аз… Да не ми е името Никола, ако туй не е требника на чичо…
— Кой, ти чичо бе?
— Поп Юрдан, кой!2 — Той бръкна повторно и в ръката му се появи сребърната нимба на една икона. — Разбираш ли що е станало? — облиза пресъхналите си устни Аджема. — Разбойниците са обрали черквата „Свети Никола“. — И изтърси гневно: — Мамка им поганска!…
— Така ще да е — каза Георги, след като поразмисли. — Шумът идваше откъм църквата, ама кой да помисли тогава чак за такваз гнусотия…
— Да отидем да проверим, а?
— Луд ли си бе, Аджем? Я поразсъди що ще стане, ако случайно ни срещнат покрай разбития храм с този вързоп в ръце.
— Тогаз? Да занесем отърваното на чичо?
— Не — отсече Георги Трънкин. — Поп Юрдан няма толкова бърза нужда от требника си. Първом трябва да помислим за себе си.
— Що можем да сторим?
— Белким знам!… И затуй най-добре е да отидем при вуйчо.
— Бяно Абаджи?
— Същия. Той има акъл за трима, ще даде съвет.
— Ами този тука? — Никола Аджема подритна убития турчин. — Дали да не го завлечем и да го хвърлим в Куруча?
— Не го измисли лошо — съгласи се Георги, пък личеше, че с неудоволствие признаваше чуждата правота. И за да падне като котка на лапите си, прибави: — То щом ония са ме познали — и с Джелал, и без Джелал все тая. Ама нейсе!
2
Действително известният през епохата поп Юрдан поп Димитров, иконом-заместник на владиката в Сливен, за когото ще се говори често в тази книга, е бил чичо на Никола Аджема, брат на баща му. Срв. П. Хитов. Как станах хайдутин. С., ДВИ, 1973, стр. 110.