— Разбира се, вие, господа, не сте длъжни да се доверите сляпо на думите ми. Е, аз мога да ви покажа дипломата си от семинарията, ала… ала засега поне бъдете милостиви да се запознаете с препоръката, която ви нося от един многоуважаван българин. „До сливенските граждани“, така го е написал той и следователно спокойно мога да го предам във вашите ръце.
— Кой ни е удостоил с вниманието си? — с непресторено пренебрежение попита Добри Желязков, който имаше вродено отвращение към ходатайствата от всякакъв сорт. Но в следващия миг подскочи.
— Господин доктор Иван Селимински.
— Кой? Кой? — в един глас се развикаха Фабрикаджията и Бяно Абаджи. — Чие име произнесе, млади човече?
— Името на доктор Селимински. Имах честта да се запозная с него в Браила. И като разбра, че се готвя да посветя ума и знанията си на родния град, този благороден човек сам пожела…
Добри Желязков не го доизслуша, а се пресегна и почти изтръгна хартията из ръцете на госта. Хвърли един бърз поглед по дължината, на двете гъсто изписани страници, взря се в подписа и възкликна:
— Господи!… Истина е, Бяно. Писмото ни е пратил нашият хаджи Иван… — После, докато приятелят му се кръстеше благоговейно, той се вдълбочи в редовете. — Слушай как хубаво го е казал само: „Стига вече сме киснали в невежество и мрак, нека съзнаем, че просветата е благо. Никой от съседните ни градове…“ Е, туй може и да се прескочи. Ама чуй по-нататък: „… друг наш млад съгражданин, който завърши сродно (славянско) учение в известни учебни заведения, е много подходящ за сегашното образование на младежта ни. Той, като се отказа от други, по-големи достойнства, се посветява в служба на родината, та затова използувайте знанията и ревността му. Ако мислите за най-голямото и съществено народно богатство, ще потърсите и нас, които сме в чужбина и които сме готови всеки според силите си да помагаме във всичко, което ще донесе благоденствие.“21 — Фабрикаджията звучно разцелува хартията в ръцете си и потърси погледана своя отколешен приятел: — Какво ще кажеш, Бяно?
— Аз го казах още одеве, но може би не изразих цялата радост, с която идването на негова милост изпълни душата ми. Пък и тази препоръка!… Да, да, нашият Сливен отдавна плачеше за учител с по-високи знания и дарби… пък ти не се засягай от думите ми, Злъчка, разбираш ме, каквото искам да кажа.
— Да се засягам ли? — Инзов изтърси една звучна благословия от своя богат запас. — Че кой по-добре от мен е осъзнал потребата от ново, истинско европейско знание? Към милостта му аз ще имам само една просба — ако зърне в старата Злъчка нещо, гдето все още да е „на полза роду болгарскому“, да ми запази някаква службица в утрешното наше училище, за да изхраня жена и… Той спря рязко, изведнъж. Чинтулов го изгледа почудено, но Бяно и домакинът го разбраха: Инзов по инерция щеше да каже „и челяд“, а той, женен вече от доста години, нямаше деца и тази празнота в живота му беше едно от големите, ако не и най-голямото му терзание. Учителят продължи, като се насилваше да налучка предишния си лековат тон: — Пък ако не зърне, нека поне школски прислужник да ме вземе — да попремитам там, звънеца сутрин да бия…
— Вазгеч де — смъмри го Добри Желязков, — стига толкова скромности. Ако даскал Димитър беше за прислужник, щеше ли да стори тъй, че Сливен да се види тесен за Цукалата?
— Не разбрах къде, сте отворили школо, господине? — попита Бяно.
— Никъде, господин Силдаров. Аз едва от вчера…
— И никъде няма да отваря школо — отряза стопанинът на дома. — Ние, братя сливналии, не сме във времето на хаджи Кринчу, даскал Николаки и хаджи Илия, мир на праха му22, дето съберяха няколко хлапета и захващаха да даскалуват. Не! Господин Чинтулов следва да поеме училището на Сливен и да го възведе до кройката на Габровското, че и още по-нависоко.
— Да си призная, също и аз така виждах ролята си тук, любезни господа — стеснително заговори Добри Чинтулов и усети, че бузите му отново пламват. — Ученолюбиви са децата на Сливен, ала самият живот налага вече друго, по-системно преподаване. Не зная как е в Габрово, ала ние трябва да гоним ръста на Европа. Нам не стигат вече Апостола, Катехизиса и четирите аритметически действия. — Неусетно за себе си младият човек се бе разпалил. — Не ме разбирайте погрешно, Катехизисът пак ще се изучава. Обаче наред с него са ни нужни и граматика, и история, и география, и физика, и химия, и езици… Да, да, господа, езици! Речено е, че да овладееш един чужд език, туй е все едно да придобиеш още една душа. А поставим ли всичко на европейска нога, утре ще трябва и за още по-високо, класно образование да се замислим. — Чинтулов внезапно осъзна разгорещеността си и побърза да завърши: — Пък нека господин Инзов не бере грижа за себе си. От учители като него, натрупвали опит цели десетилетия, винаги ще има нужда.
22
Имената на сливенски учители от началото на ХІХ век, преподавали по примитивните правила на килийните училища. Хаджи Илия бил и баща на станалия по-късно виден възрожденски учител Сава Доброплодни.