— Особено когато учителите са и ревностни родолюбци — сякаш покрай другото вметна Бяно, но това бе забележка, която Добри Чинтулов чу и запомни завинаги. Както и онзи, който я бе изрекъл.
— А за Яни Сотиров що ще кажете, господине? — лукаво подхвърли Злъчката. — За него хлебец ще има ли?
Всички разбраха тънкото му подмятане. Яни Сотиров беше от най-подготвените досегашни учители на Сливен, вероятно по-подготвен и от Димитър хаджи Костов, но него мъчно можеше човек да причисли към „ревностните родолюбци“ — получил солидно гръцко образование (завършил бе философия в Атина), поклонник на гръцката култура, Яни Сотиров се бе проявил като страстен проводник на елинизма в училищата, дори си бе завоювал двусмислената слава на „дясна ръка“ на Георги Цукалас по време на тежката борба за очистване на елинската зараза от българското училище23. За негова чест той не се измъкна от родния си град, когато събитията потръгнаха против разбиранията му, а остана, макар и да беше твърде далеч от онова, което се нарича преуспяване.
— Разбира се, че ще се опра и на Яни Сотиров — беше неочакваният отговор. — Ама бил той пламенен елинист? Нека! Толкова по-старателен ще бъде, когато ще преподава гръцки език и безсмъртната древна гръцка литература. Защото утрешният образован българин трябва да знае всичко, което съставлява съкровищницата на човешкото знание. А ние може да не обичаме гърците, но не бива да отричаме приноса им в тази съкровищница.
— А! — изумено зяпна Димитър Инзов и подсили възклицанието си с един от онези изрази, които не могат да бъдат написани.
— Прав, напълно прав е негова милост — рече на свой ред Бяно.
— Дайте ми утре също пламенни математици, пламенни историци, пламенни физици, на всички ще осигуря място в училището. Когато сливенските деца се учат, нека учат не от папагали, а от люде, които любят и залагат на своята област от знанието.
— Достоен възглед на достоен човек! — отново го похвали Бяно Абаджи. — Жал ми е, че нямам деца, които да се учат при вас, господин Чинтулов, дваж ми е жал, че аз самият отдавна съм излязъл от школската възраст. Нека е на добър час в попрището ви!
— Какво поприще? — засмя се другият. — Аз все още…
— Няма какво да умуваме повече — отряза с присъщата си повелителност Добри Желязков. — Смятайте се назначен, господин Чинтулов, и подхващайте работа. Подробностите ще уредя аз. Каква плата искате?
Кратко замълчаване, после, изчервен, Чинтулов каза ясно:
— Когато се заговаря за платата, искам да съм съвършено наясно с вас, господа. Наясно и начестно. Действително на учителството аз гледам като на призвание, но съвсем явно е, че то за мен ще бъде и препитание.
— Излишни приказки, драги господине — прекъсна го Фабрикаджията. — Вие трябва не само да се препитавате, но да сте и добре платен, така добре, че да не ви се налага да превивате гръбнак на тогова или оногова. Един учител не бива по никакъв повод да става за посмешище. А вие сигурно ще станете за посмешище, ако се наложи да ходите с ями на дъното на потурите…
— Благодаря ви, че гледате така на тези неща, уважаеми господине. Аз обаче исках да изясни друго. Дори и да не ми плащате нито грош, аз пак ще моля за учителско място в нашия град.
Тези неочаквани думи предизвикаха кратка гълчава, после Бяно надвика останалите:
— За себе си ще кажа, че не ви разбирам, господин Чинтулов.
— Това беше, по което исках да съм наясно и начестно. За да завърша образованието си, аз бях под милостивото покровителство, на мнозина родолюбиви българи — нека ви спомена само господата Априлов, Палаузов, Николай Тошков… Но онзи, комуто дължа най-много, е безспорно господин Димитър Диамандиев от Браила.
— Димитър Диамандиев? — възкликна Бяно Абаджи. — Че той не е ли наш сливналия, дето се изсели след „Голямото Московско“?
— Същият. Димитър Диамандиев е търговец в Браила и бог е пожелал да се замогне в твърде висша степен. Хвала и чест нему, че това замогване той го схваща не като лично процъфтяване, а предимно като средство да служи на любезното си отечество и на скъпите си еднородци и едноверци. Та господин Диамандиев, казвам, ме закле да се върна в нашия Сливен. И се врече, че плаща ми се тука или не, той всяка година в разстояние на десет години ще ми провежда по две хиляди гроша.
23
Малко отклонение от истината: Яни Сотиров е бил само ученик на Цукалас, наследил го като преподавател, а три години по-късно отишъл да следва в Атина. Върнал се в Сливен след завършване на висшето си образование (1846), той се опитал да възроди елинизма, като открил гръцко училище, но напълно безуспешно — „едва не умрял от глад“, както пишат съвременници на събитията.