— Майка му стара! — изрази по свой начин възхищението си Инзов. — Това разбирам аз истинско родолюбие!
— Ето защо преди малко казах, господа, че със или без плата от вас, аз пак ще моля за учителско място.
Отново се смълчаха за малко, после Добри Желязков се приведе над коляното си — той седеше със скръстени по турски крака — и каза деловито:
— Изслушах ви и ви разбрах, господин Чинтулов. И хвала вам за честността ви, гдето не хитрувахте, скривайки помощта на Димитра Диамандиева. Но сега пък вие изслушайте и разберете мене. Ние, сливналии, не оставяме душите на децата си на, милостта на далечни дарители. Речено накратко: нека Диамандиев ви провожда, каквото си желае, то си е негова работа, а вие ще сте на плата при нас, и то такава плата, на каквато ние оценяваме достойнствата ви на учител. Годишно ще получавате сто златни турски лири.
— Сто злат-ни ли-ри!… — изумено повтори Злъчката.
— Ако приемате, ето ръката ми.
Зашеметен от чутото, Чинтулов, без нито дума повече стисна подадената му мъжка десница. И от този момент започна попрището му на народен учител.
Не след много Бяно си тръгна. Когато слизаше по стълбите, от собата гръмко се разнесе една от благословиите на Димитър Инзов — там разговорът продължаваше на друга тема.
8.
През деня беше зает със своите търговски работи, но сметна за разумно следобед да прескочи отново до метоха — един да го видеше, пак щеше да се приказва, че Евтим Димитриади не е останал равнодушен към поругаването на божия храм. Наистина там се случи само един, но „най-едрата риба“ — кметът Йоргаки. Здрависаха се, а в това време Евтим си мислеше: дали пък аджеба и Йоргаки не бе дошъл в метоха, воден от съвсем същите съображения…
— Разправяй, чорбаджи — поде направо Евтим. — Откак се разделихме сутринта тука, не съм чул нищо по онуй дело. Ходили ли са нашите хора, с кого са се срещнали, що са свършили?
Кметът го осведоми. И на свой ред попита:
— Как ти се вижда тази работа, Евтиме?
Евтим можеше да каже много неща, но след съвсем кратко размисляне предпочете да бъде предпазлив — с Йоргаки „се имаха“, ала все по-разумно е да не плещиш много пред човек, който ден през ден е на приказка в конака.
— Сторихме всичко, което бог е вложил във възможностите ни — каза, — и оттук нататък можем само да чакаме.
— И като че ще да си останем само с чакането — смръщи се Йоргаки. — Не знам дали си запомнил Тахир ага, Евтиме, ама…
— Как да не го помня! Бях бая̀ мъж, когато глътна отровата…
— Тахир беше по-друг човек — раз-прас, не му мигаше окото. Да беше се случило туй поругание по негово време и да отидат свидетели да му кажат в очите кой е виновникът, тоз кръст отгоре ми, ако изедникът Мюстеджеб вече не гниеше в хумбата на аяна. С такъв човек начело на Сливен и на баща ти, царство му небесно, му беше по-леко.
„Той си знаеше колко му беше леко“ — помисли Евтим, но гласно каза:
— Мехмед Салих бей и Али ефенди също са хора, които ще се вслушат в справедлива жалба като нашата.
— За вслушване — ще се вслушат. Ама при тях от слушането до възмездието пътят е някак много дълъг.
„Ако изобщо се стигне до възмездие“ — отново си каза наум Евтим. Защото вече имаше доста ясна представа как властвуваше Мехмед Салих и как раздаваше правосъдие кадията Али.
— Е, поне ще знаем, че не сме се спотаили пред картината на злото. — На двамата бе много добре известно, че „пред картината на злото“ всъщност лично те се бяха спотаили и великодушно бяха оставили, както е приказката, други да вадят кестените от огъня. Ала Евтим го каза, а Йоргаки не го поправи. — Хайде, сполайти, чорбаджи Йоргаки. Ще се прибирам към къщи, зер днес цял ден съм бил на крак и, речи го, залък не съм хапнал на обед.
Като крачеше нагоре към Мангърската махала, Евтим зърна отдалече Елисавета (Елисава, както й казваха сливналии) Желева, новата и според приказките — много опитна сливенска даскалица. Тя бързаше нанякъде със ситни стъпки и със забит в земята поглед — както през онези години ходеха изобщо българките в Сливен. На чорбаджията хрумна нещо, та той се понапъна и я застигна.
— Добър ден, госпожице Желева — поздрави я задъхано.
— Добър ден и на вас, господин Димитров. — Тя се готвеше да отмине, но забеляза желанието му да я заговори и поспря очаквателно.