— Искам да ви изразя уважението си, госпожице. За вас ката ден слушам какви ли не хвалби в общината и другаде. — И се опита да поразведри нейното видимо недружелюбие с една твърде плоска шега: — Ако напоследък често ви пищят ушите, от това е.
— Благодаря — каза кратко учителката.
— Мислех дали способност като вашата не се пропилява със скромната плата, която получавате от общината… — Беше подкана, но Елисавета Желева не каза нищо, та Евтим се принуди да продължи: — Думах си например из онзи ден няма ли да е по-добре за вас, ако поемете само няколко по-отбрани девойчета…
— По-отбрани девойчета или девойчета на по-отбрани бащи, господин Димитров? — прекъсна го учителката; Евтим се опита да разбере какъв смисъл влагаше тя във въпроса си, ала лицето й беше съвсем безизразно, невям с надяната върху му маска.
— Мигар правите разлика между едното и другото госпожице? — За втори път Желева се прикри зад мълчанието си. — Казвах си, да речем, така. Ако вземете само моята Златина, Анастасийка Добри Желязкова и Стилияна чорбаджи Йоргакева, хем трудът ви ще бъде по-облекчен — едно е с три момичета, друго с тридесет-четиридесет, — хем платата… Защото, излишно е да ви пояснявам, никой от нас, тримата бащи, няма да се поскъпи, когато се отнася до любимата му щерка.
Със същото лице-маска тя попита на свой ред:
— Вие, като член на общината, навярно сте помислили и какво би станало с другите двадесет и седем или тридесет и седем момичета?
Евтим махна с ръка; постара се да бъде жест едновременно успокоителен и в по-малка мярка пренебрежителен.
— Мигар Захарина Яндова в Клуцохор и сестра Теофана тук не са достатъчни?
— Споменавате Захарина Яндова. Защо не поканихте нея, господин Димитров? Тя е дългогодишна учителка, с опит?…
Чорбаджията се почувствува неудобно. Той на няколко пъти бе повеждал подобен пазарлък с Яндова, но тази забележителна жена винаги бе оставала безчувствена към предложенията му и го бе отрязвала изкъсо. Дори когато Евтим опита да „обърне дебелия край“, тя невъзмутимо се премести да учителствува в Клуцохор, но не се поддаде на натиска.24 Елисавета Желева усети объркването му и безмилостно го довърши със следващия си въпрос:
— Или може би ме виждате в ролята на сестра Елена, господине?
Осем години преди описваните събития сливенци повикаха две калугерки от Калоферския манастир, Теофана и Елена, които наред с Яндова да поемат образованието на техните ученолюбиви девойки; Теофана преподаваше, макар и със скромен успех, още, но Елена не се застоя дълго. Причината бе в лекото й поведение, донесло радост на мнозина сливенски ергенаши, „привървели край училищната нова порта в поп Янкова сокак“. Между тези „щастливци“ бе и Евтим, по онова време наскоро овдовял и намерил утеха във всеотдайните обятия на Елена; истината е, че не го бе правил толкова от нужда, колкото от нечестивото желание „да опита с калугерица“. Обаче тези любвеобилни подвизи на сестра Елена не продължиха дълго — „сливенци станали на крак, та я махнали от града“25.
Затруднен, Евтим не можа да намери отговор достатъчно бързо. Като се възползува от това, учителката го поздрави хладно и отмина.
Ако изобщо под слънцето съществува приятна болест, тя бе тази, неговата. Евтим бе „на ти“ с нея вече четвърт век, та я познаваше добре. Дойдеше ли онова време, което турците наричат икиндия — минутите около залез слънце, — той започваше да усеща неясна напрегнатост, особена възбуда. Не стореше ли нищо, напрегнатостта се усилваше, ставаше сприхав и лесно избухлив, после захващаше да усеща леко треперена на снагата и ръцете. И това продължаваше така, докато изпиеше първата глътка ракия; гаврътнеше ли я (той наистина я гаврътваше наведнъж, съвсем като лекарство), по тялото му се разливаха топлина и спокойствие. След втората глътка се уталожваше раздразнението, Евтим отново възвръщаше способността си да мисли спокойно и да възприема околното без предварителна наеженост, смислено и дори благоразположено. А подир третата светът започваше да му се вижда розов — е, по-замъглен наистина и често с не напълно ясни очертания, но привлекателен, безметежен, честит. Стигнеше ли до това състояние, Евтим обикновено нареждаше да се слага софрата за вечеря и преминаваше на винце — вярно, езикът му понадебеляваше и съзнанието ставаше някак по-лениво, ала то не му пречеше да се поразговори със своите по катадневните въпроси, а след това му помагаше да заспи мигновено, все едно че потъваше ви бездна.
24
Зарафина Яндова (по баща Узуннойкова) е една твърде бележита личност от епохата, за съжаление почти напълно забравена. Родена в 1820 г., в Сливен, тя се преселва с родителите си във Влашко и там — в Дудещи и Букурещ — получава твърде солидно образование. През 1838 г., се връща в родния си град и в дома на баща си открива първото българско девическо светско училище (две години преди Анастасия Димитрова в Плевен), където учи сливенските девойки „хем на българско четмо, хем на гергйов и канава“, т.е. съчетавала общообразователните предмети с обучение по ръкоделие, домакинство и пр. По-нататък преподавала в квартал „Клуцохор“, отново в Сливен, после в Ямбол, с. Калояново и т.н., като Освобождението я заварва на учителския й пост. Починала в 1899 г.