— Така ще е, докато Сливен е пълен само с мухльовци и слабаци.
Думите и повече от тях тонът им бяха така остри, че пилешкият копан в ръката на бащата за малко увисна над софрата. Крехката и добролюбива Златина ли ги бе изрекла? Днес на Евтим положително не му вървеше да се разправя със сливенки. Но да бъде нападнат така от Златина, най-милото му същество под слънцето?
— Туй пък какво значи? — смогна да попита най-сетне той.
— Да живееха още истински мъже в Сливен, нямаше да чакат благоволението на тогова или оногова.
— И какво щяха да направят?
— Щяха да отговорят на силата със сила. Знае се кои са разбойниците, осквернили господния дом. Ако имаше дружина сърцати мъже в града ни, нямаше да ходят и да хленчат по вратите на големците, а щяха да ударят домовете на злочинците и с добро или лошо щяха да върнат на храма откраднатите му свети вещи.
Двамата мъже се спогледаха — за тях нападката беше глупава и празнословна, ала тя ги бе накарала да се почувствуват виновни. Евтим промърмори нещо като „Лесно ти е на тебе да ги ломотиш едни врели-некипели“, но то не беше, за да влезе в спор, а по-скоро да приключи несполучливо потръгналия разговор. Същото желание имаше и Йосиф, но той го направи далеч по-сръчно:
— Какво ще кажете за новия даскал?
— Нов даскал ли? — искрено се учуди бащата. — Какъв нов даскал?
— Наистина ли не знаеш или само тъй…?
— Хайде де, няма пред вас да правя карагьозчилъци. За какъв нов даскал приказваш?
— Такъв, че ако още си имал надеждица да се възроди елинизмът в школото, можеш да поръчаш парастас за упокоението й на тази твоя надеждица.
Йосиф разказа, каквото беше научил. Освен в подробностите, разказът му твърде вярно отразяваше първите стъпки на Чинтулов в родния град — в Сливен трудно можеше нещо да остане скрито-покрито за клюкарките и клюкарите, да не говорим, че даже разказите им далеч-далеч надминаваха действителността. Противно на Йосифовите очаквания, Евтим прие твърде спокойно идването на учителя, който по самото естество на образованието си щеше да сложи кръст на елинизма. И пак противно на очакванията той избухна по съвсем друг повод:
— Какво му е скимнало на Злъчката — кресна — да води даскала при Добри Желязков? Общината ще му плаща, не фабриката!
Избухването изненада децата му.
— Нали разправяш, тате, че по това време общинарите сте били заети да се оправяте с кражбата? — тихо попита Златина.
— Да не ни мислите с конски капаци на очите, че да не можем да мислим за две неща наведнъж? — продължи със същия яд Евтим.
— Ти пък ни искаш сметка така, сякаш Злъчката се е посъветвал с мене и Златина при кого да го заведе — помирително каза Йосиф. И като усети, че думите стигнаха до съзнанието на баща му, подхвърли с истинско или престорено любопитство: — Отдавна съм го усетил, ти недолюбваш Фабрикаджията, тате. Защо? Какво имате да делите?
— Преди години той ме обиди — свъсено отговори бащата, докато в същото време си наливаше нов стакан с кираца. — Евтим Димитриади не е човек, който ще забрави и прости нанесена му обида.
Всъщност той отдавна помнеше само, че е обиден, а самата обида се бе изличила из паметта му. Сега внезапно осъзна тази истина. Но осъзнаването далеч не го наведе на мисълта да тегли едно „Нейсе!“ или „майната му!“ и да подаде ръка за дружба на може би безпричинно омразния му човек. Той само се уплаши децата да не задълбаят по-надълбоко и да лъсне безпочвеността на тридестгодишния му гарез. И за да прекрати разговорите, надигна стакана с виното.
9.
Както го допущаше Коранът, Али ефенди имаше четири жени. Той спазваше и повеленията на свещената книга — всяка вечер спеше поред с една от тях. Ако куцаше нещо, то беше в това, че думата „спеше“ той изпълняваше в съвсем буквалния смисъл — между онова, което бе наследил от прочутия си дядо, положително не влизаше ненаситността на женска плът. Всъщност беше още сравнително млад, нямаше четиридесет, обаче от години „си бе взел пая“ (негов израз) от телесните удоволствия и на нощите с топла жена до него бе започнал да гледа с полускрита досада и като на тегоба, а нямаше дързостта на дядо си да се установи в селямлъка и да прескача в харема само когато го осеняваше желание — Али ефенди твърде внимаваше да не излезе име на него, кадията, че подрежда живота си не според записаното слово на Пророка. Не че изобщо не се сещаше да протегне ръка към жената до него, ала то, общо взето, се случваше дотолкова от дъжд на вятър, та след такива нощи ощастливената, ханъма черпеше в харема завистливите си посестрими.