Али ефенди имаше привичка да вечеря сравнително рано, после, щом вдигнеха софрата, почиташе на жените си час-два от Корана; избираше толкова по-скучно и по-познато място, колкото му се искаше по-бързо да заспи, когато дойдеше неизбежното лягане с едната. До такава степен бе хванал тънкостите на този чалъм, че най-често захъркваше още докато тя, поредната, се кривотеше съблазнително или навираше в очите му пищните си телеса, за да събуди мъжа в него.
Тази вечер обаче познатият ред в дома му бе нарушен. Още не бяха насядали край софрата, когато известиха на Али ефенди, че двама правоверни го чакат в синята соба — така наричаха гостната, една от четиринадесетте стаи на дома му29. Отиде. Както и очакваше, бяха Абдула чауш и Коджа Мюстеджеб.
Кадията разпореди да отведат Абдула в ашевото и да го нагостят богато и остана на четири очи с прочутия сливенски кеседжия. Минута никой от двамата не проговори, само се измерваха с поглед. По нищо не проличаваше Мюстеджеб да се чувствува неловко — в този дом изобщо и пред очите на кадията; напротив, в държането му се усещаше някакво нагло самочувствие, граничещо с пренебрежителна високомерност.
— Утре ще те заптисам — започна направо, без всякакво предисловие Али ефенди; думите му явно не направиха впечатление на госта. — То трябваше вече да си в хапуса, ама успях да отложа с едно денонощие. — Тук следваше да се очаква Коджа Мюстеджеб да каже нещо, но той не се възползува от тази възможност. Нервиран, кадията повиши тон: — Ашколсун бре, голям майстор си бил в занаята, щом си решил да бастисаш нещо, а още на сутринта донасят името ти в конака.
— Туй е работа на Георги Трънкин — спокойно каза разбойникът.
— Георги Трънкин? — сви вежди кадията. — Кой пък е тоз?
— Един готов хайдутин, чудя се, дето е още тука, а не в Балкана. Син е на баба Трънка Смеденовката, воденичарката на Аркаръ куруч, и племенник на Бяно Абаджи.
— На Бяно Абаджи? А, това изяснява всичко.
— Кой знае как Георги Трънкин попадна на пътя ми нощес и ме позна, макар че сторих всичко, за да стана невидим. — Пауза. — И друго, кадъ̀ ефенди. Един от аркадашите ми не се прибра. Сигур си чувал за него, Едхемоглу Джелал. Сутринта се върнахме на онова място, където ни засече Георги. По земята имаше кръв и следи от борба. Чапкънинът трябва да е взел душата на моя човек.
— Чудно — замислено проточи Али ефенди, като търкаше с показалец челото си. — Племенникът му да е убил правоверен, пък Бяно Абаджи… — После кимна: — Ами да, хелбете, че ще е курназ. Нали ако заптисам тоя, как го рече, Георги Трънкин, веднага ще лъсне твоят зулум и всичко останало:
— Така, така — беззвучно се засмя Мюстеджеб, — моят зулум и всичко останало. Прав си, кадъ̀ ефенди. Лоша работа, ни напред, ни назад… Ама ти не се сърди, ефенди, случват се несполуки и в нашия занаят. А тази, нашата несполука, беше от гламава случайност.
— Случайност! Случайност! — кресна невъздържано кадията. — Случайност, че ви е срещнал, туй добре. Ала случайност ли е, че той е заклал човек от вас, докато вие, петима срещу един!… — Али ефенди скочи на крака и се заразхожда из синята соба. Когато седна отново, беше пообуздал гнева си. — Трябва за някое време да изчезнеш, от Сливен — каза. — Аз ще проточа истиндака, ще те търся и все няма да те намирам и работата малко по малко ще се потули.
— Как да го разбирам това „за някое време“, ефенди.
— Месец, е, нека да са два най-много. Сетне Сливен е пак твой.
— Два месеца? Не е малко, кадъ̀ ефенди.
— Ще те пратя да гостуваш на човек, при когото няма да скучаеш. Даже може да се заседиш и по-дълго. Ти Шибил знаеш ли?
— Мустафа Шибилюоглу от Градец?
— Речи го по-скоро властителя Градец, че комай и на целия край от Казан30 до Стралджа и Карнобат31. Ще отидеш при него и само ще му речеш едно „чок селям“ от мене. Друго не се иска.
— Вярно е — кимна Мюстеджеб, като се поразмисли. — При Шибиля наистина няма да се скучае.
— Само че трябва да се измъкнеш незабелязано от Сливен. Тръгни утре на разсъмване и мини по Ичеренския път. Така ще завариш Шибиля още да се излежава до топлата кълка на своята Дженда32. Знаеш ли му къщата? Зер не е разумно да питаш тоз-оня, да те виждат…
— Как да не я знам? Шибил живее отсам реката, в махалата Кишер, досами Галата.
29
Домът на Али ефенди е запазен, намира се на ул. „Георги Тилчев“ 3 в централната част на Сливен и е притежание на Марин и Надежда Стефанови. През май 1981 г., авторът, заедно с Васил Дечев, го посети, отзивчиво посрещнат и разведен навсякъде от любезните собственици. Домът действително има 14 (!) стаи и е с твърде интересно и характерно вътрешно архитектурно решение. Изненадващо, но той не е под закрилата на държавата и е във видим упадък — поддържането на огромното здание съвсем естествено затруднява стопаните. Авторът далеч не е убеден, че къщата не следва да се обяви за архитектурен паметник — в края на краищата тя е български възрожденски строеж!, — но във всички случаи трябва да бъде опазена като исторически паметник, свидетел на важни събития от борбите на българския народ против поробителите!
31
Малко отклонение от истината — въздигането и „господаруването“ на прочутия Шибил е станало малко по-късно, около 1853 г. Тогава, във връзка със започналата Руско-турска война, трябвало да се построи табия (укрепление) приблизително на мястото, където се сливат Градешката река и Луда Камчия. За началник на строежа властите се спрели на турския циганин от Градец Мустафа Шибилюоглу, познат накратко като Шибил, мъж с бабаитска осанка и потиснически нрав. При строежа на табията Шибил въвел желязна дисциплина, като изстисквал докрай силите на събираните на ангария българи, с което спечелил уважението и закрилата на властта. Той използувал създалото се положение, като за няколко години станал фактически господар не само на Градец, но и на целия край — упражнявал нечуван терор над населението, включително турското, грабел, изнудвал, нерядко и убивал.
32
Подмамена от положението и разбогатяването на Шибил, при него отишла и заживяла хубавата българка Дженда Христова, по баща Георгева, майка на четири деца. По този повод в с. Градец, Сливенско, все още се пее песен, която (на градешки диалект) започва така: