— Точно така. Върви и отседни при него. Когато тук опасността се пораздигне, аз ще ти проводя хабер.
Али ефенди изпрати Мюстеджеб до дворната врата — прекалено внимание на кадията към този янкеседжия, — сетне хлътна в ашевото. Абдула тъкмо се бе нахранил богато и сега се оригваше доволно; дъхът му удряше на вино, обаче стопанинът предпочете да се направи, че не е зебелязал.
— Всичко наред ли е, Абдула чауш?
— Тешекюр едерим33, по-добре не можеше и да бъде, кадъ̀ ефенди — стана на крака чаушинът.
— Ще те помоля да ми сториш още една услуга. Отбий се до Топчи Ахмед — ставаше дума за един от двамата бьолюкбаши на Сливен — и му кажи да дойде до мене. Знаеш ли го къде живее?
— На пътя ми е, кадъ̀ ефенди. Сега, по тъмно ли го искаш?
— Веднага. Ще го чакам, тъй му кажи.
Щом отпрати и тоя посетител, Али ефенди начаса бе поканен от жените си за вечеря; особено настойчива и нетърпелива беше закръглената Мукадер, която тази нощ имаше ред да сподели постелята му. Той обаче ги отклони — в този момент някои други работи му се виждаха къде-къде по-неотложни.
Не се наложи да чака дълго — една покана от Али ефенди пришпорваше всеки в Сливен, включително бьолюкбашиите. Прие темането на новодошлия и започна направо:
— Знаеш ли пътя за Ичера, бьолюкбаши?
— Евет, кадъ̀ ефенди, как не — като петте си пръста го знам.
— Има ли там сгодно място за пусия?
Топчи Ахмед си позволи да се засмее широко:
— Че то комай целият път е само за пусия…
— Толкоз по-добре. Слушай сега внимателно, бьолюкбаши. Имам една работа за тебе, за несвършването на която човек може да загуби службата, че и главата си. — Усмивката на Топчи Ахмед замръзна в някаква крива полугримаса. — Не само за несвършването — уточни кадията, — но и за многото приказки. Разбираш ли?
— Не съвсем — призна другият. За разлика от брат си Али, другия бьолюкбаши на Сливен, Топчи Ахмед не се отличаваше не с особено, но дори и с посредствено остър ум.
— Искам да кажа, че работата е тайна. И разчуе ли се за нея…
— На твоите заповеди, кадъ̀ ефенди.
— Вземи, колкото хора ти трябват, ама подбери нишанджии, и още тази нощ завардете пътя за Ичера. Утре на разсъмване натам ще мине един тукашен хаирсъзин, Коджа Мюстеджеб по име, може и да го знаеш.
— Как да не го зная. Той…
— Коджа Мюстеджеб не трябва да мине твоята пусия Топчи Ахмед. Трябва само да стигне до нея и там да остане. Това е всичко. Този път разбра ли ме?
— Евет, разбрах, кадъ̀ ефенди. Не ми е ясно само едно. Защо да се пази толкоз мълчание за катил, дето е станал омразен и на гяури, и на правоверни?
— Точно защото е правоверен! Ако съдим Коджа Мюстеджеб за всичките му зулуми, ще завони така, че ще станем за резил, загдето сме го търпели толкова години. Разчуе ли се обаче, че сме се отървали от него тихомълком, ще завони и ще се орезилим двойно. Тъй че на никого нито дума, разбираш ли, на никого! Само ще дойдеш лично при мене и на четири очи ще ми съобщиш какво сте направили. Върви!
Като свърши и това, Али ефенди отиде да вечеря. Чувствуваше се възбуден от събитията и разговорите в последния час — възбуден не само душевно, но и телесно. Явно тази вечер няма да се чете от Корана. Късметлия била пустата му Мукадер!…
10.
Едва като завършваха вечерята, Бяно се сети да разкаже на своите странната случка, която бе научил от новия учител.
— Сигурно ли е, че е питал за тебе? — усъмни се Боян, след като го изслушаха. И се засмя: — Не помня да си поддържал много-много достлук с хайдути…
— Говорел за „Бяно Абаджи от Сливен“ — отговори сериозно бащата. — Аз пък не помня други сливналии с това име.
— Също и аз не разбирам тази работа, Бяно — кротко се намеси в разговора Яна. — Висок, мургав, с бели коси… Не се сещам за познат човек, който да отговаря на това описание.
— Може да не е бил мургав — предположи Найден, — а обрулен от вятъра и слънцето. Нали знаете, хайдушкият живот не е…
— Ха, обрулен! — присмя му се Иван. — Гергьовден беше само преди неделя…
Разбраха го. Иван намекваше за вековния обичай на народните закрилници да събират дружините си по Гергьовден, когато гората вече се е раззеленила.
— Трябва да има важна причина да те търси този непознат човек, тате — продължи Иван.
— Как го разбра? — обади се малката Руска и той сви рамене: