— Без важна причина никой няма да бие пътя от връх Стара планина до Санкт-Петербург…
Хранени-недохранени, неусетно всички бяха оставили лъжиците.
— Не ще да е била дружината на Димитър Калъчлията — каза пак Найден. — Другаде трябва да дирим твоя човек, тате.
— А ти пък как разбра, че е била друга дружина, не на Калъчлията? — почти повтори въпроса си Руска, този път насочен към него.
— Чувах, че тези дни Димитър Калъчлията и юнаците му водили тежък бой къмто Авлиени34. Потеря ги вдигнала при Мариино кладенче35, а битката станала долу, в подножието на планината, наблизо до село Авлиени. Къде са Авлиени и Средна гора, къде е Хаинбоаз…
Бяно го слушаше и неволно си спомняше своя покоен брат Манол. В младежки години и Манол бе точно такъв — все „чувах“, все „казваха ми“, все „говори се“, но чувал и говорили му само за хайдутите в Балкана, нивга, да речем, за школото или за тъкането на абата.
— Хайдушкото ходене не приличало на людското, тъй пък знам аз — оспори Боян. — Пък и кой друг ще да е, ако не Калъчлията?
— Бойчо Цеперански с дружината си. Говореше се, че лани Бойчо се върнал по нашите балкани, по Димитровден разпуснал дружината си на Равно буче36 и рекъл, че пак там ще развие байрак напролет. Щом думата е за опитни хайдути… От Равно буче до Хаинбоаз е, кажи го, един хвърлей място… — Найден помълча замислено, после се примоли: — Ще прощаваш, тате, мога ли да изляза за малко?
Бяха коскоджамити ергени, тези трима младежи, но — слава богу! — нито се бяха разхайтили, нито бяха загубили уважението си към родителите и към утвърдения в дома ред.
— Щом по това време имаш важна работа… — съгласи се с многозначителен намек бащата, ала не попита за повече подробности; освен в редки случаи, не обичаше да насилва момчетата, да се рови по-дълбоко в умовете и сърцата им, отколкото те самите желаеха да го допуснат. После, докато Найден вече се отправяше към вратата, внезапно му се прииска да му даде един малък урок, та подметна: — Дали е била дружината на Бойчо, не зная. Но че не Бойчо е питал за мене, туй, виж, е сигурно.
Успя — Найден не спря, а просто се срасна с пръстения под.
— Откъде пък е толкоз сигурно?
— Просто описанието на даскал Добри Чинтулов не съвпада никак с Бойчо Цеперански.
— Ти познаваш Бойчо Цеперански!? — почти извика младежът.
— Разбира се — засмя се Бяно. — И не виждам какво толкоз чудно има… Но хайде, върви. Нали те чакаше важна работа?
След излизането на Найден дълго никой не проговори. После тихо се обади Иван:
— Тате, ти комай си се сдружил с даскал Чинтулов. Дали той ще се съгласи да изпълни една молба, ако ти му я изречеш?
Бяно го стрелна с поглед.
— Може би първо трябваше да ми кажеш молбата и да ме попиташ дали аз съм съгласен да я предам на даскал Чинтулов. Защото за неговия отговор мога само да гадая, докато за моята готовност да предам молбата ще научиш веднага… след като ми я кажеш…
— Искам да уча, тате — все така тихо и някак посрамено обясни Иван. — Искам да уча, пък съм много голям да се наредя до дребните азбукарчета. Не ми стигна, каквото научих от Димитър Кешиша и даскал Инзов, когато дойде от Трявна. За Добри Чинтулов казваш, че е донесъл нови, по-високи знания. Дали… ако ти го помолиш…
За секунда Бяно потъна в личните си спомени. Преди двадесет и пет години и той, вече твърде възмъжал, се бе обръщал с подобна молба към друг един учител, хаджи Иван Селимински. После се върна към действителността. Откъде тази любов към знанието именно в Иван? Ако тя изобщо се проявеше, Бяно по би я очаквал от Боян…
— Ще опитам — каза, — но не веднага. На господин Чинтулов сега не му е до отделни школници — по онова време липсваше изразът „частни ученици“, — стигат му грижите да подхване както трябва градското училище. Напомни ми по-нататък, ще го помоля. Не, не, няма да се отметна. Нали знаеш как е при мене: „Дадена дума — хвърлен камък!“
На езика му беше въпросът „а за какво му е на Иван това по-високо знание“, но не го зададе. Като съдеше по самия себе си, човек може да се стреми към знанието, без непременно да си прави тънки сметки за какво му е то…
— Я ми повтори как е изглеждал този човек — рече свещеникът.
— Висок, мургав, със силно побелели коси — изпълни желанието му Найден, — само това можал да обясни даскал Чинтулов.
Този разговор се водеше половин час по-късно в дома на хаджи поп Юрдан поп Димитров в Клуцохор. Когато Найден потропа на портата му, божият служител не го въведе веднага; даже след като се осведоми за името на посетителя, момъкът пак трябваше доста да почака, преди свещеникът да го покани в къщата. Сега двамата седяха един срещу друг в собата, а лоената лампа помежду им хвърляше чудновати сенки по стените зад гърбовете им.
35
Мариино кладенче — прочуто хайдушко сборище северно от с. Крива круша, Сливенски окръг.