— Баща ти ли те проводи при мене?
— Не, отче, сам реших да дойда.
— Защо? Поради що помисли, че аз може да познавам човека?
Найден беше млад, но вече достатъчно съобразителен, за да спести неудобството на свещеника зад една не особено хитроумна измислица.
— Много свят иде при тебе за изповед и опрощение, отче Юрдане. Рекох си, че може да се е случвало… Е, разбираш ме де. Пък за нас не е без значение, отче, кой ще да е този злощастник.
— Злощастник? Защо пък да е непременно злощастник?
— Личало, че не от добро е хванал Балкана, тъй рекъл даскалът. Пък за да търси баща ми оттук чак до престолнината на Московията, сигур в него дири лек за душевната си мъка, за злощастието си.
— Не зная този човек, Найдене. Не, не, не криви така муцуна, не хитрувам — наистина описанието не ми спомня на никакъв познат, не съм и чувал за подобен човек, дето да има такава потреба от баща ти, че да обикаля земята заради него. Обещавам ти обаче, че ще дам едно ухо тук-таме; дочуя ли нещо, ще ви известя — тебе, баща ти, все едно.
Поприказваха още минута-две, сетне поп Юрдан изпрати своя млад гост чак до дворната порта. Не се задоволи да я затвори зад гърба му с мандалото и джугата, но и я запречи с една здрава греда. Почти същите чрезмерни грижи положи и за заключването на вътрешната, къщната врата. Когато влезе отново в собата, той отвори капаците на долапа в ъгъла, после отмести задната му стена, хитроумно направена да изглежда като закована за вечни времена, и зад него се разкри черното отверстие на едно скривалище.
— Хайде, Буюкли, можеш да се измъкваш — подкани свещеникът и преди да дочака отговор, върна се и седна на предишното си място.
От отвора на скривалището не без мъчнотии се промъкна млад и силен мъж; измъкна се заднишком — първо краката, после кръста, опасан със силяхлък, накичен са няколко пищова и калъчи — ще речеш, цяла подвижна оръжейна!, — и накрая останалото. В „останалото“ влизаше поразголена юнашка гръд с превръзка под едното рамо, на която бе избило кафявочервено петно, и тясно скулесто лице, украсено от големи, черни виснали мустаци (впрочем именно на тях мъжът дължеше едно от прозвищата си — Палабуюка). Той наметна един елек на разголените си плещи и се разположи срещу стопанина.
— Кое беше момчето? — попита раненият.
— Момчето ли? — повтори поп Юрдан и русо-бялата му грива се разтресе в нямо хихикане. — „Момчето“ е връстник, ако дори и не е бате на Пею Буюклията…
Говореше за мъжа срещу себе си, който не бе никой друг освен станалия вече прочут хайдутин, с когото кадъните сплашваха децата си: „Сус, Пею Буюкли гелди“, ще рече: „Мълчи, Пею Буюклията идва“37.
— Човек не старее от годините, а от патилата — мъдро рече хайдутинът. И повтори: — Кое беше момчето?
— Не се тревожи. Син е… а, не, храненик на наш здрав българин. Бяно Абаджи, ние даже падаме нещо рода с него.
— С момчето или с пастрока?
— С пастрока. Момчето дори не се знае чие е, що е. По Преселението гаджалиите заклали неговите, Бяно го прибрал само-самичко. И го отгледа като свое. И то комай се има за същински син на Бяно Абаджи. — Свещеникът не сметна за необходимо да обяснява повече. — Чу ли го?
— Чух. — Хайдутинът приглади дебелите си мустаци с опакото на здравата си ръка. — Момчето е право: нито дружината ще да е стигнала по онова време оттатък Хаинето38, нито под байрака на Димитра има такъв човек. — Пею Буюклията помисли съсредоточено. — Ти знаеш ли, дядо попе, туй наистина ще излезе някое от момчетата на Бойчо войвода.
— Абе ти какво ги момчосваш всички? Найден невям ти е бате — „момчето“. Непознатият е с бели коси — пак „момчето“…
Забележката не направи никакво впечатление на другия.
— Печален човек, висок, но без да е чак върлина, смугло лице, рано побелял перчем — туй не ти ли спомня Кара Махмуд?
Лъжовното турско име — нещо обикновено за хайдутите — не обърка свещеника. Той втренчи поглед в събеседника си сетне се плесна шумно по коляното:
— Да ме вземе Опашатия, ако не си прав, Буюкл. При това се досещам аз нещичко, заради което Кара Махмуд търси Бяно под дърво и камък. Само едно ме обърква — преди десет години, когато Бойчо се върна и събра дружината си, аз на два пъти се срещах с тях, пък Кара Махмуд не отвори дума за Бяно.
37
Пею Зинов, познат като Буюклията или Палабуюка — един от най-прочутите хайдути и хайдушки войводи от средата на ХІХ век. Роден в с. Козосмоде (Козарево), сега квартал на гр. Твърдица, Сливенски окръг, в 1828 г. Учил. „хайдушкия занаят“ най-напред при войводата Бойчо Цеперански (срв. бел. 40), после дълго бил в дружината на своя добър приятел Димитър Калъчлията (срв. бел. 26), а успешно водил и самостоятелна дружина. Заловен в сражение през 1856 година, бил осъден на затвор и лежал в тъмниците на Одрин и Цариград. След излежаването на присъдата скъсал с хайдушкия живот, заселил се в с. Гелинджик. (Победа, сега Димитър-Ганево, Толбухинско), където се занимавал със земеделие и починал през 1896 г.