След малко двамата влачеха трупа на Джелал към реката.
2.
Не беше силно потропване, пък всички се събудиха отведнъж. Така беше тогава — робът нямаше право да спи дълбоко, ако искаше да оцелее.
— Пресвета Богородице — промълви жена му и по размърдването на завивката Бяно разбра, че се е прекръстила, — кой ли ще е посред нощ?
— Аз ще проверя — рипна от другия край на менсофата Найден. И без да иска разрешение, се отправи навън, като пътем грабна сатърчето, подпряно до оджака.
— Чакай! — сухо му, нареди Бяно, докато също се понадигаше. — Дали и кой ще отиде, туй все още решавам аз.
Момъкът спря също така рязко, както беше тръгнал. Такъв беше Найден; не че нямаше уважение към по-старите, но начесто първо вършеше нещо, пък сетне го премисляше.
— Ще отида аз — каза Бяно. Каза го по-просто и по-делнично, отколкото всъщност го преживяваше. — А вие се облечете, стъкнете огъня, поразтребете. Може да иде гост, не можем го посрещна тъй, в неразбория. — И излезе.
Изтекоха минута или две и стопанинът се върна. В собата се разнесе въздишка на успокоение, откъснала се едновременно от няколко уста — онзи, който ги бе обезпокоил по никое време, бе племенникът и братовчедът им Георги.
— Какво си се окумил бе, Георги? — засмя се насреща му Иван; в думите му имаше повече облекчение, отколкото задявка. — Ще рече човек, гемиите ти са потънали в Черно море…
Беше вярно. Георги, когото всички наричаха на името на майка му Трънкин, беше рус и едър момък на двадесет и няколко години, с надупчена от шарката кожа, отвъд която личаха хубавите черти на лицето му.3 Обикновено на това лице се кипреше изражение на дръзка самоувереност, на големство и бабаитлък, ала сега то, бе някак посърнало, непривично умислено.
— Хайде, хайде, не го задявайте — сопна се майката. — Който иде посред нощ, сигур ще е за грижа, не за веселба. Ела, Георге, ела се настани тук, до огъня, момчето ми. Виж, целият си премръзнал. У-у-у, и каква вода тече от тебе… Чувах аз, че вали, ама чак толкоз…
— Не е от дъжда, лельо. Случи се, че прегазих Куруча.
— Сядай, сядай — настани го Бяно и сам зае едно трикрако столче срещу него. — Постопли се, сетне ще разкажеш всичко.
Георги уж се грееше на огъня, пък пръстите му изпукаха — кършеше ръце от неловкост. Метна бърз лисичи поглед наоколо.
— Вуйчо… не може ли… само ние двама…?
— Е де! — пресилено се засмя Бяно Абаджи. — От кого се стесняваш? От леля си Яна? Или от братовчедите си?
Продължително мълчание — Георги събираше сили. После изтърси:
— Вуйчо, помагай. Светих маслото на един гаджалин.
Едновременно се чу — „Вай!“ и „Ашколсун!“. За Бяно не беше нужно да се оглежда — знаеше той, че се вайкаше Яна, а прибързаната похвала идеше от Найден. Хвърли поглед на останалите. Руска, най-малката, се бе смръзнала с широко отворени сини очи, не се сещаше да прибере разпилените си руси коси („Боже, цяла-целеничка Яна отпреди двадесет и пет години!…“), но като че бе изпълнена повече от удивление и любопитство, не и от потрес пред грозното признание на братовчед си. Боян така бе свъсил вежди, че те очертаваха една гъста и непрекъсната тъмна линия под челото му, ръбатите му силдаровски черти бяха напрегнати, напрежение имаше и в тъмните дълбоки очи, но това не беше уплаха или душевен смут, а стремеж да разбере, да проникне в същината на събитието — верен на разсъдителната си природа, той мислеше, а не преживяваше. Мургавият Иван се усмихваше; не можеше да се разбере дали в тази усмивка имаше възхита, или пренебрежение.
Внезапно Бяно усети, че в стаята ставаше нещо нередно. Напрегна се да се съсредоточи и разбра — мълчанието му бе смутило и госта, и домашните. Поокашля се без нужда и издума тежко:
— Светил си маслото на един гаджалин, казваш. Е, какво пък, комай не си първият в рода, който… Хайде, разказвай наред!
Георги отдъхна шумно и вуйчо му се поздрави в себе си — беше подбрал тези думи, за да изрази спокойно приемане на действителността и очевидно бе сполучил.
— Преди половин сахат време се прибирахме с един другар… — започна племенникът, но Бяно го прекъсна:
— Кой е той? — А в себе си помисли: „Прибирали се по първи петли… Що ли ги е задържало до това време?“
— Никола Аджема, комшията — отговори Георги.
— Какво стана с него?
— Че какво да стане? Чака ме тука наблизо. Не посмях да…
— Найдене!
— Да, тате?
3
Описанието автентично. П. Хитов (Как станах…, стр. 118) пише за него така: „Георги беше рус и грапав, около 32-годишен (Б.а. — към 1860 г.), изкопан от шарка.“.