— Бъди добре дошъл и остани толкоз, колкото пожелае душата ти — беше сърдечната покана. И се пошегува: — Само, холан, не бъди все така от ранните. Тук обичаме да си поотспиваме, зер ракъ̀-кефи захващаме още по икиндия, пък за сън май се сещаме чак с първите петли…
— А, и аз съм човек табиетлия и няма да се посрамя във вечерните пирове — засмя се в отговор гостът. — Това, днешното, беше по изключение. И да ти призная, Мустафа, вината е моя, не на Али ефенди. Той, кадията, ме съветваше да тръгна едва по това време, ала аз избързах и тръгнах още снощи. И не по прекия път, ичеренския, а избиколих отдолу. Имах да уреждам нещо в Бургуджий40, та се поотбих малко.
— Ако е било за някой мъжки борч — към зъл враг или към хубава жена, — тогава всичко ти е простено — смигна съучастнически Шибил.
Всъщност Мюстеджеб се бе отбил в Бургуджий за нещо твърде делнично — да остави насъбраната от последните няколко сефера (така наричаше той разбойническите си удари) плячка в скривалището, което имаше у един свой тамошен ятак. Но сега използува сгодата, за да се похвали:
— Вярно, мъжки дълг беше. От онези, дето се разплащат с двайсет драма олово, пък не ги ли изплатиш, тежат на душата, пущините, като воденичен камък…
— Хубаво — кимна стопанинът. — Такива мъже харесвам. И за работа, и за другаруване. Жалко, че се знаем отдавна, пък едва сега се събираме. Но ще река така: нищо, що е време, пред нас е да наваксаме. А сега комай, е време за закуска — приключи и плесна с ръце.
На знака му се отзова едно от вече познатите слугинчета. Гостът помисли, че Шибил ще разпореди какво да им приготвят, ала се излъга — той все още не се съобразяваше с истинските възможности на Шибиля.
— Повикай Абил — разпореди се стопанинът. — Ама чакай, първо речи на Дженда да дойде да се запознае с нашия неочакван, но прежелан гост.
В душата на Мюстеджеб трепна любопитство — беше чувал за тази „Дженда, бяла българка“, заразяла доброволно мъж и деца и ги заменила срещу волния, разточителен и разгулен живот при кеседжията-циганин.
Не мина много време и в собата влезе Дженда. Още първото й появяване поразяваше — беше в турски дрехи и атлазени шалвари, пък с по християнски открито лице. Имаше наистина млечнобяла кожа и естествена руменина на бузите, снагата и беше твърде закръглена от пред и отзад, с което щеше да запълни окото на кой да е турчин, но като че ли достойнствата й свършваха дотука: иначе много неща — тези отпуснати гърди например — напомняха, че тази жена в не съвсем първа младост бе дала вече живот на четири гяурчета… Вътре в себе си гостът се почуди на Шибил — такъв богат и юначага мъж като него можеше, както е думата, всяка нощ да има по една свежа като пъпка девственица в постелята си, пък беше избрал… После си каза мръсно: пък кой я знае, може да владее такива любовни мурафети, дето да струват колкото сто девици с красота на райски хурии, ала които само лежат като кютуци. Помисли всичко това Мюстеджеб, но се постара да го прикрие надълбоко в себе си, а гласно поздрави жената (не я нарече „стопанка на този дом“, понеже не знаеше истинското й място в него) и я възхвали с цялото пищнословие, на което беше способен — за красотата й и за този левент мъж, когото бе избрала.
Докато още размениха разните хвалби и поздравления, в собата влезе един от гавазите и стори темане чак до земята.
— Слушай, Абил — заповяда стопанинът. — Още сега ще отидеш отсреща в Байоларската махала. — Мюстеджеб познаваше достатъчно Градец, та разбираше за какво е думата — Байоларската беше онази централна махала от другата страна на реката, почти изцяло българска, където живееха най-богатите хора на селото. — Като почнеш от единия край, ще похлопаш на всяка трета порта и ще казваш поред: до час време да донесат на Мустафа Шибил… какво ма, Джендо, я помогни.
— На едни ще поръчаш баница, на други баклава, нататък печени пилета, пилаф…
— А, не, пилаф не! — прекъсна я Шибил. — Или само ако се случи къща на правоверен — раята тъй и не се научи да прави вкусен пилаф.
— … едно агне на чеверме, курабии, топли пръхкави пити, бърдаци ракия, ведро вино… И друго там, щото ти дойде на ума.
— Хайде, тръгвай — отряза Шибил, — че виждаш, пред госта е празно.
Въпреки заповедта гавазинът Абил се прехвърляше от крак на крак, виждаше се, че иска да попита нещо. Коджа Мюстеджеб предположи, че ще се осведоми как да действува, ако в някоя къща — особено ако беше къща на правоверен — откажат да изпълнят повелята на Шибиля. Тъй помисли Мюстеджеб, но се излъга — очевидно тук никой не допущаше възможността някой, бил той мюсюлманин или българин, да дръзне да отиде наспроти волята на всесилния циганин. Абил попита: