— Садък паша, войводо. Видях го с очите си и даже стъклото на едното му око видях. С него беше целият му казак-алай — повечето на коне, ала имаше и пешаци. А проводник им беше хаджи Юсмен ага, мухтаринът на село Тича. Също и него го познах — не му е първица да преследва горски юнаци. И не за пари, нито по дълг го прави — от пуста гаджалска кръвожадност.
— Садък паша… — прошепна на себе си Дядо Желю, но мнозина го чуха. — Туй пък не бях го очаквал…
Цонко и момчетата му също не са го били очаквали. И затова почти безгрижно си денували в местността Кашанери или още Конското почивало. Именно там ги ударили казаците на потурнака Садък. Завързала се престрелка, но кой може да удържи един срещу петдесет?
— Филип Тотю е удържал във Върбовка — многозначително подметна писарят Кършовски, но Цонко се престори, че не го е чул.
Рекли да се оттеглят накъде Разбойна, но казаците ги преследвали на коне, та оттеглянето скоро се превърнало в най-обикновено бягство. И ето на̀ — подвойводата се измъкнал само с тези четворица, за другите нищо не знаел. Ама тъй както вървели работите на Разбойна…
(Той за щастие се мамеше. На следния ден, измъчени много повече от него и четиримата, дойдоха и останалите момчета от четата му. Нито един, слава богу, не беше даже ранен от куршум или сабя, ала халът им беше такъв, че да ги ожалиш и без рани.)
Панайот Хитов се премести няколко пъти от крак на крак, а синорът, който разделяше веждите му, ставаше все по-дълбок и по-дълбок.
— Нахранете ги и им дайте това-онова да сменят парцалите по себе си — каза най-сетне. — А тебе Цонко, те понижавам в обикновен войник. И знай, че ще те наблюдавам всеки ден и всеки час. Защото както се показа недостоен за подвойвода, вече не съм сигурен дали имаш пригодност изобщо да си в реда като всички други…371
Разпръснаха се на малки групички под сянката на дърветата, дадоха по комат хляб и друга сухоежбина на новодошлите, подметнаха им някоя и друга незлоблива забележка по повод на вълчата стръв, с която се нахвърлиха на храната. И всичко тръгна в познатия си ред. Единственото изключение беше войводата. Този ден той до хляба изобщо не се докосна, затова пък пиеше вода с жаждата на трескав; стоеше настрана, далеч от другите и с властен жест отпращаше всеки, който се опитваше да го приближи. И само знаменосецът Васил Левски се досещаше какво става в душата му — Панайот Хитов продължаваше разговора си със своя кръстник… И трябва да е бил честен той в този задочен разговор с Бяно Абаджи, понеже привечер, когато даде знак, че повежда дружината нагоре, към връх Българка, лицето му издаваше, че е успял да надмогне измамните си представи и да вземе ново, този път вярно решение.
Трябваше обаче да се случи още нещо — и то беше последният удар в този превратен ден, — за да научат хората му за това негово решение. То стана по тъмно, когато бяха на един изстрел място от върха. Дотичаха назад челните разузнавачи, които вървяха на около петстотин крачки пред главната група — по онова време на тях им викаха „авангардата“ — и доложиха: под самия връх имало хора, лежали около нарочно позатъмнени огньове и не приказвали, а шепнели. Турците обикновено не залагаха пусии на такива голи места, но войводата все пак се разпореди като за бой: прегледаха оръжията и насипаха сух барут до чакмаците и се разделиха на три, като началници на отделните десетици станаха съответно войводата, подвойводата Дядо Желю и сливналията Иван, и така от три посоки безшумно запълзяха към непознатите около огъня. Оказа се обаче, че в този случай предпазливостта им е била излишна — на Българка се бяха разположили Анастас хаджи Добрев и четица юначни момци от Сливен, всичките с добро въоръжение и в сърцата с готовност за битки и подвизи, които чакаха именно тях.
Разпрегръщаха се и се поздравяваха. А сетне насядаха около огъня и шегите и закачките отстъпиха място на по-сериозен разговор.
— Колцина сте, юнаци? — запита Панайот Хитов.
— С мене дванайсет, войводо — отговори за всичките Гарибалди. — Но сме минали през талим и стрелба по нишан, та можеш да ни броиш и двойно — дума ти давам, че ще го докажем и в битките.
Благодарение на мрачината никой не забеляза кривата и чепата усмивка, която за миг се мярна под мустаците-къдели на войводата — всъщност Сливен, най-бунтовният от градовете, му бе проводил само десетата част от онова, което бе предвиждал кръстникът Бяно Абаджи.
— Добре, добре, ще ви броя двойно — кисело се съгласи Панайот. — И за какво сте излезли?
371
В интерес на романа тук е направена малка промяна в хронологията. За поражението на Цонко и момчетата му дружината е научила още на 31 май от някакъв кираджия. Цонко с малка част от хората си се е присъединил към основната група на 4 юни. Един ден по-късно са се добрали до нея и останалите и именно тогава (5 юни) „… Цонка воевода — както е записал Иван Кършовски в дневника на четата, — като недостоен за този чин и служба го свалихме от чина му «воевода» и го поставихме в реда като всички други.“.