— Как за какво? — не на шега възкликна учителят. — Нали ти си ни пратил хабер, войводо, че тук, на Българка, ще побием знамето на бунта? И си ни призовал да застанем под повеленията ти?
Беше вярно. Докато още вярваше, че е ударил часът на съдбовното „кой кого“, войводата бе наредил на Иван при слизането си в Сливен да разгласи чрез брат си Боян или друг верен човек, че въстаническата дружина трябва вече да се яви в Стара планина.
— Да, да, така е — безизразно потвърди Панайот Хитов. — Глупаво беше, че те попитах. Ама то днес е един такъв ден…
За малко се умълчаха. Нещо витаеше във въздуха над Българка, което всички усещаха, но все още никой не можеше да определи.
И точно тогава Войводата съобщи решението си:
— Сгреших, Анастасе — произнесе тихо, но отчетливо. — Сгреших. Въстание няма да има. — И се поправи: — Все още няма да има.
— Ама… ама как така, войводо? — изрече слисано някой. Беше от неговите, не от новодошлите. — Нали ние?… Закона?
— Законът си е закон — загърчи се Панайот Хитов, — ала и разумът си е разум. И разумът ми казва наспроти закона: въстание няма да има!
— И правилно! — притече му се на помощ знаменосецът Левски. — До вчера нещата изглеждаха по един начин, днес обаче — по друг. Ето, четата на Филип Тотю е разгромена, Цонкови едва са се отървали от клането… Законът е повеля за разумна преценка и разумно действие, не за сляпо подчинение и лекомислен бабаитлък, тъй мисля аз.
Отново се умълчаха — този път за много по-дълго.
— И тогава… какво, войводо? — попита най-сетне хаджи Добрев. Гласът на гиганта сега звучеше така, сякаш изведнъж бе хванал ръжда.
— Трябва да се опазим за часа, за истинския час, братя. А това ще рече, че вие, Анастасе, сега, веднага, още тази нощ трябва да се върнете в Сливен. Никой не бива да ви види, никой не бива да разбере, дето изобщо сте излизали. Ясно ли е?
Вместо потвърждение един от сливналиите попита:
— А вие? Вие що ще правите?
— Ще се изтеглим във Влашко. Или в Сърбия. Туй ще го решим допълнително. Ще рече — също и за нас се отнася туй, за опазването.
Говориха може би още около час и накрая войводата се наложи — беше някъде около полунощ, когато Анастас хаджи Добрев поведе хората си надолу, към Сливен372. Изпратиха ги, а после отново насядаха около огъня. Един мълчалив въпрос тегнеше между тях и войводата го разбра добре.
— Не излъгах одеве, братя — рече той мъчително. — Нека имаме храброст и да си го кажем откровено, по мъжки: ние сторихме грешка — бедният наш изстрадал народ не е готов за делата, които ние се канехме да поискаме от него.
— И наистина ли ще… — започна Христо Дряновски, но не можа да довърши, не му стигнаха силите.
— Наистина. Да вдигнем въстание — не можем. А да хайдутуваме както допреди пет години — не желая. Туй го надраснахме вече, на друго, по-високо и по-славно дело сега сме посветили живота си. И анджък живота си трябва да опазим за времето, когато народът ще е готов да ни последва. — Никой не зададе друг въпрос. — Жельо!
— Ето ме, войводо.
— Кажи ми искрено и без докарване. Готов ли си да подбереш петнайсетина момчета и да останете тука за заблуда на чалмалиите, дорде аз изведа останалите в безопасност?
— Няма да ни е първица, Панайоте — задоволи се да отговори Дядо Желю и тези думи бяха достатъчни за войводата.
— Сетне си ги избери, но на всекиго попитай за желанието му. Че вам, които ще останете тука, ачик се пада по-тежкият пай. Зер на̀ — навълчили са се вече и поляците-славяни на Садък паша… Пък имам хабер и от сливналии — молят да не ги оставяме без закрила…
— Ще го сторя, войводо — по същия простичък начин каза другият.
— Тогаз да помислим за останалото — рече войводата, като оправи мустаците си. — Ще рече — кой друм да хванем и накъде да ударим.
Пръв се обади Вълко Янчев; не беше стар на години, но толкова лета бе изкарал като хайдутин, че бе заслужил — подобно на Желю — да го зоват Дядо.
— Ако слушаш мене, войводо, да тръгнем по билото докъде Трявна и Дряново, а оттам да ударим на север към Свищов. На това място Дунав е най-близко до Балкана — ако се опънем на едно здраво мъжко ходене, за три, даже за две нощи можем да излезем на реката.
Приблизително всички заговориха в един глас — предлагаха, отхвърляха, спореха. Но като че най-много гласове се чуха в подкрепа на Дядо-Вълковото предложение. А Иван Кършовски, писарят, добави и нещо, което също си заслужаваше да се има „едно наум“:
372
Случаят — автентичен. В дневника на четата той е описан така: „През нощта излязохме на Българка и срещнахме 12 души момци, излезли от Сливен, с оръжие, но ги върнахме, като им поръчахме да кажат и на другите всеки да си стои на мястото и да чака, докато им се обадиме.“ А д-р Табаков (История на… т. ІІ, стр. 247) уточнява за участието на хаджи Добрев: „… през пролетта на 1867 год. (в книгата погрешно отпечатано 1866 — б.а.) Анастас х. Добрев с неколцина свои другари излязъл на планината Българка в Сливенския балкан и се срещнал с войводата Панайот Хитов…“.