— Там преди три недели е минал и Филип Тотю с дружината си. И е бил разбит. Кой ще повярва, че на друга дружина ще й стиска да хване същия път?
Помълча и ги послуша войводата, пък кимна към другия Иван, сливналията:
— Не те чух, ти какво ще предложиш, Иване.
Запитаният замислено се почеса по гъстата и черна четинеста брада, позабави се, после изрече бавно, сякаш претегляше всяка своя дума:
— Когато се вземе решение, войводо, най-напред трябва да се знае целта. А целта — цялата цел — ние не я чухме. Ако тя е само да се измъкнем живи и здрави, тогаз най-добре е да се вслушаме в съвета на Дядо Вълко и писаря.
— Че каква друга цел може да има? — попита с искрено недоумение Бойко Нешов.
— Ами например да изпълним докрай първоначалната си задача, която нашият върховен началник господин Раковски ни е поставил още отвъд Дунава — да проверим изтънко готовността на брата българин за решително сражение. Сега засега ние комай за нещо повече извън тукашния Балкан не можем с чисто сърце да дадем отговор.
— Ей така харесвам да се разсъждава! — възкликна Левски. — Да се огледва всичко и отвсякъде, а не да се приказва урбулешката!
— Поставим ли си такава цел, тогаз планът на Дядо Вълко не е добър — продължи Иван; нещо в гласа му издаваше, че оценката на байрактаря го е поласкала. — Тогаз трябва да сторим по-мъчното… въпреки по-голямата опасност…
— И какво е това по-мъчното? — попита нацупено Дядо Вълко.
— Да извървим от край до край цялата Стара планина чак до Сръбско. И да търсим българите от двете й страни не само за да ни нахранят, но и да изпитаме готовността им.
Щяха отново всички да заговорят едновременно, но този път войводата не им позволи, пресече ги властно вдигане на ръката.
— Така и ще направим! — отсече той по начин, който не позволяваше повече препирни. — Така и даже още повече. Където по пътя има възможност да извършим нещо в помощ на брата българин — ще го сторим. Я изедник някой да накажем, я за безчинство отплата да поискаме, я робиня-наложница да отървем… Така всекиму ще вдъхнем упование, че не е оставен само на закрилата на господа-бога. И за начало ще започнем с тоя мухтарин…
— Хаджи Юсмен ага — подсказа Цонко Петров.
— Хаджи Юсмен ага от Тича. Нека да си плати за старанието.
— Него го остави на мене, войводо — рече Дядо Желю. — Още като ти обещах да остана, първата ми мисъл беше анджък за него.
— Тъй да бъде — съгласи се Панайот. После кимна на байрактаря си: — Погрижи се да поставиш стражи и да спим. Утре може да стане така, че да се нуждаем пак от всичките си сили.
Както го решиха, така и направиха. Още няколко дни се задържаха по тези места, колкото да набавят повечко храна за път. След това — то беше на 21 юни — се разделиха: Дядо Желю със седемнадесет подбрани доброволци остана в Сливенския балкан, а главният войвода с другите двадесет и трима души пое на запад. Много премеждия имаха, не една пусия избягнаха и не с една потеря се удариха, но загубиха само един човек, и то от болест — Иван Капетан. А след 54 дни вече бяха в Сърбия. И даже по-много на брой, отколкото тръгнаха: точно на Илинден срещнаха на Юмрукчал373 Филип Тотю с четири момчета — толкова бяха останали от дружината му — и ги взеха със себе си към Сърбия.
Успяха и в другото: отново гръмна по цяло Българско, че горски юнаци са развели бунтовен байрак в Стара планина. А Панайот Хитов — той вече прекрачи в легендата!
13.
Дядо Желю не само изпълни обещанието си и уреди сметката на дружината с хаджи Юсмен ага, но и го стори с такива салтанати, че издаде, дето е учил занаята при Димитър Калъчлията — от всички големи войводи на последните две десетилетия именно Калъчлията беше човекът, който от всяко свое действие правеше и малко театро. А театрото в Тича стана така. Дядо Желю не се задоволи примерно да причака нейде агата и с един куршум на вярната си адам-бой пушка да му пръсне чутурата, а го нападна по втори петли в дома му, извърза него, жените и слугите му и после ги остави да чакат. А трябваше те да почакат, понеже до разсъмване четата излови също така сейменина на селото и няколко по-известни бабаити — останалите мъже-турци или се изпокриха, или предпочетоха да изразят привидно покорство.
Също по-нататък Дядо Желю не прояви никакво бързане. Изчака юлското слънце хубавичко да се издигне и чрез телялина събра цялото село на мегдана пред конака — изловените и навързаните не дойдоха, а ги доведоха. Най-накрая докараха и мухтарина; в последния момент на Гунчо бе скимнало, та бе затъпкал устата му с една кесия грошове — нека да се наяде накрая с наградите, които бе получавал за мръсните си дела.