На мегдана войводата го разпита пред всички от името на Панайот Хитов, от името на Панайот Хитов му припомни всичките му кеседжийства и накрая все от негово име го осъди на обесване. Но и тук не прояви бързане и припряност: първо позволи на хаджи Юсмен ага да се прости със семейството си, после му докара ходжата, за да му почете от Корана, и едва тогава го обеси на крушата-дивачка, която растеше баш пред конака. И само един-единствен път показа нетърпение; то беше, когато мухтаринът падна на колене захленчи и удари на молби за пощада, та му запуши устата с два яки шамара. Изчака да се увери, че онзи на въжето се е представил пред Пророка на небето, и едва тогава свирна на момчетата си да се изтеглят.
Излишно е да се казва, че разказът за тази казън (често богато разкрасен, съвсем по-ориенталски) не за дни, а просто за часове обходи санджака, че и целия Одрински вилает. Кадъните отново захванаха да плашат децата и внуците с името на Панайот Хитюв войвода, мъжете от целия Балкански край се вдигнаха на потери, проводиха им на помощ и редовен аскер от Сливен, Карнобат и Ямбол. Но Дядо Желю не напусто бе учил при големи и славни войводи: докато потерите още завардваха пътеки и извори, той с четата си се озова чак при Алобас374 в равнината, наказа със здрав пердах двама кабзамали-одринлии, които уж събираха юшура, а на дело обираха всичко ожънато и овършано, сетне ги върза гръб до гръб на един скапан от струпеи катър и ги натири към юг, а зърното върна на селяните — българи и турци. Веднага потерите се юрнаха презглава към Алобас, но той пък им се изплези от Дилджилери375, на един хвърлей място от град Каваклий376, където запали купните на прочутия кожодер Сунай ходжа. И всичко това все от името на Панайот войвода.
Разиграва Дядо Желю по този начин властта от билото на Стара планина на север до Родопите на юг и от Карнобат на изток до Хаинето на запад. И се чудеха агаларите: крила ли са поникнали на пустия му Панайот и неговите момчета?… А когато по-късно през лятото дойдоха депеши от Филибе и София, вече окончателно се объркаха — знаеха, сигурни бяха, че войводата и проклетите му комити шетат някъде в триъгълника между Калояново, Бургуджий и Мокрен377, пък в същото време им известяваха, че се е ударил с някаква потеря над Карлово, а само два дена по-късно — че хората му са ранили един софийски бьолюкбашия в битка на Петрохан… Коя здрава глава няма да се шашардиса от подобни известия?
Изобщо действията на Дядо-Желювата чета през паметното лято на 1867 година щяха може би да останат записани със златни букви в летописа на хайдутството и комитаджийството, ако накрая не бе дошла една печална случка, която хвърли сянка върху всичко останало.
Това стана в ранната есен, когато гроздоберът вече почти навсякъде беше завършил. Дружината се бе разположила на стан на Стидово378, когато Гани Шумналията ни в клин, ни в ръкав изтърси:
— Е, какво? Димитровден наближава, наскоро ще помислим за зимуване. А как ще се явим във Влашко? Така, с по няколко глави чесън в джобовете ли?
Имаше открито предизвикателство в тези думи. Даже повече в тона, с който бяха изречени, отколкото в самите думи. Ако притежаваше здравите нерви на онези, които го бяха въвели в „лявото хоро“, войводата сигурно или щеше да отмине подмятането, или да го смачка с едно кратко слово. Но Дядо Желю нямаше тези качества, та се поддаде на лютия си нрав и отговори на предизвикателството с предизвикателство:
— Що искаш да кажеш, Гане?
— Туй, което казвам, Дядо Жельо…
— Войводо — поправи го другият.
— Добре де, нека да е войводо. Думата не променя другото, главното. Че нас ни чака зимуване във Влашко. А всички знаем какъв пашалък се кара във Влашко, когато за да хванеш гологана в джоба си, трябва половин сахат време да го гониш.
Гневът продължаваше да се надига към слепоочията на Дядо Желю, но той успя още малко да го обуздае:
— И сигур си готов да дадеш акъл как да не гоним гологана, а да вадим с шепи алтъни от същия този джоб?
— Той е същият акъл, по който са вървели горските юнаци открай време. — Гани Шумналията смигна дяволито към момчетата и завъртя многозначително шепа. Слава ние насъбрахме достатъчно, Дядо…