— Войводо — повторно и този път по-строго го поправи Дядо Желю, но сега Гани не благоволи да се съобрази с напомнянето му и продължи:
— Има по тия места богати чалмалии, Дядо Жельо. Едно кръвопускане на кесиите ще им се отрази добре на здравето. А нам ще осигури да не нагъваме праз и армея зимъс.
— Тъй ли? Кажи един такъв тъдявашен богаташ за кръвопускане, а?
— Ами, да рачем, хаджи Осман, мухтарина на Медвен.
— Ти чуваш ли се какви ги приказваш? — сгълча го Тодор Харбоолу. — Не си ли се запитвал защо медвенци думат на мухтарина си Дядо Осман? А да си слушал, че веднъж в неделята същият този Дядо Осман яхва магарето и повежда медвенки на пазар в Котел и тогаз нито един гаджалин не смейва с пръст да ги закачи? Ама че акъл! На Дядо Осман от Медвен за парите се полакомил нашият!…
— Бре, бре, бре — изкиска се Гани Шумналията, — аз пък да не знам, че съм се хванал на „лявото“ със светци… Турчин ли е Дядо Осман, Харбоолу? Турчин е. Е, другото се разбира от само себе си.
— Тъй, разбира се от само себе си — вече с нескрита заплаха повтори Дядо Желю. — А ти, Гане, да си давал пролетес в Букурещ някаква клетва лично пред господин Раковски? Да си обещавал пред ножа и Евангелието, че занапред ще бъдеш революционер, а не хайдук?
— Думите са много — нагло отговори Шумналията, — ала търбухът ми е един. И него никакви думи, пък били те и от устата на Раковски, няма да го напълнят, когато…
Гани не успя да завърши — с мигновено движение войводата измъкна пищов и куршумът му се заби точно между веждите на недоволника.
— Някой друг да е на ума на Шумналията? — запита студено.
Не, никой друг не предложи да се престъпи клетвата. Ала също така и никой не се възрадва на смъртта на своеволника — тъй или иначе за цяло лято юнашко шетане никой не бе получил нито рана, нито драскотина от турски куршум, пък сега един бе паднал от българска ръка…
Същия ден заровиха Гани Шумналията там наблизо, на северния склон на Стидовската планина. А на следния двама сливналии от дружината — бяха Гунчо и Тодор Харбоолу, неразделните другари се явиха при Дядо Желю и с уважение, но и с твърдост го помолиха да ги освободи от клетвата им и да ги пусне да си ходят.
— Ще ми кажете ли откровено защо е туй ваше решение? — премери ги с поглед от глава до пети Дядо Желю.
— Излишно е да натъртваш думата „откровено“, войводо — отговори за двамата Гунчо. — Нямали сме и мисъл да те лъжем.
— Макар че не е чак толкоз мъчно — добави Харбоолу. — Човек винаги може я болен да се е усетил, я за родна майчица да му е домъчняло, нали?
— Добре, нито сте болни, нито за майките ви е домъчняло. Тогава?
Гунчо издържа погледа му, само острите му уши се изчервиха.
— Объркани сме от това, вчерашното, войводо. Гани не беше прав, туй всички го знаем — излезли сме ние за свобода, а не… Но и другото също ни се видя… Не са толкоз много народните войници в Балкана, войводо, че за всяка грешка да се забива куршум в мозъка.
— Разбирам. — Дядо Желю замислено търкаше с показалец челото си. — Разбирам ви добре. Разколебани сте. И сте прави да искате да ви отпусна от дружината — разколебаният войник не е здрав войник.
— Значи ли туй, че ще ни отпуснеш да си вървим, войводо? — осведоми се Тодор Харбоолу.
— Да, значи. И даже клетва за мълчание няма да ви поискам — през тези месеци ви опознах достатъчно. При това… Да, при това също и останалата дружина след две-три седмици ще се разпилее. Но преди да се разделим, искам да ви кажа и да ви попитам нещо.
— Слушаме те, войвода.
— Когато овчарят забележи чумава овца в стадото си, той начаса й тегли ножа. Ако ще и да му не най-свидната. Защото остави ли я, след седмица ще пламне цялото стадо. Ама ще кажете — овцата е овца, а с човека може да се поговори, да му се отворят очите за грешките, да се вкара в правия път. Не е така, момчета. Войската, независимо дали са пет хиляди души, или само пет, е нещо много тънко, много мъчно. Точно защото са хора, а не овце. И в това тънко и мъчно нещо азбуката започва и свършва с реда и подчинението. Няма ли ред и подчинение, пиши го, че няма и войска. Затова чумата на неподчинението трябва да се изрязва даже още по-бързо, отколкото в стадото. Особено ако тази чума заплашва да превърне войската в тълпа обикновени разбойници. — След дългото си слово Дядо Желю ги изгледа поред. — Убедих ли ви?
— Убедително говореше, но мен не ме убеди — каза Гунчо. — Невям причината е, че още виждам пред очите си пръснатата глава на Шумналията. При туй Гани беше истински юнак, пръв в битките.