— Аз пък ще река друго, войводо — обади се на свой ред Харбоолу. — Гани Шумналията имаше грях, ама туй не беше грях като чума в стадото. И затова те моля да ме освободиш от клетвата ми.
— Освободих ви вече — кимна Дядо Желю. — И пожелавам само едно. Да поживеем десет години и да се срещнем отново. Вие навярно вече ще сте прочути войводи, ще имате под заповедите си много народ. Е, тогаз искам да ви попитам как аджеба ще постъпите, ако хората ви поискат от войска да се превърнете в пладнешки разбойници.
Двамата не казаха нищо и за малко помежду им се възцари тишина.
— Щеше и да ни попиташ нещо, войводо — напомни Гунчо.
— Дали като се отделите, имате къде да отидете. Чувствувам се отговорен за вас, момчета, дори и когато се отделите от дружината. Отговорен и загрижен. Не искам българската народна войска да загуби двоица като вас…
— Аз имам сигурни хора тук наблизо, в Градец — каза Харбоолу. — Отдавна съм се уговорил с тях да ме приютят за зимата.
— А аз ще се върна в Сливен.
— В Сливен? — вдигна вежди Дядо Желю. — Там трябва вече да са насапунисали въжето за врата ти… Или мислиш, че в конака не са научили дето сте били в дружината ми?
— Няма да се прибера вкъщи — засмя се хитро Гунчо. — Домът на тате отколе е под окото на турските шпиони. Заради брата, нали знаеш. — Брат му, Стефан Хитрия, беше избягал лани във Влашко и сега често му се чуваше името като на един от най-непримиримите хъшове. — Но у братя Минови има приготвена тайна стаичка за мене. Че дори и вярно момче, което да ми отслужва.
— Добре тогаз, можете да си вървите. — Войводата се поколеба, но се въздържа, не ги прегърна. — Пък нали знаете: планина с планина не се среща, но човек с човека…
Разделиха се. И никога повече не се срещнаха.379
14.
Същата есен над поробената българска земя премина една вест, която попари духовете на родолюбците.
На 9 октомври край Букурещ, в чифлика на братовчед си Никола Балкански, починал Георги Стойков Раковски. Издъхнал в ръцете, на сестра си Неша. И последните му думи били пак за България…
Трета част
Когато се тресе Балканът
Нашата цел ще бъде не да превземем Цариград, но да покажем на братята си българи как се умира за Отечеството.
Те измряха, но тяхната смърт беше громен удар за Турция, громен и за нашето отечество, на първата извести падането, на второто — Възраждането.
1.
Тази година пролетта закъсня — когато дойде от юг и изтика преспите нагоре към Карандила, беше вече към средата на април. Дойде тя, но сякаш бе загубила по пътя ведрината и бодростта, които друг път носеше — в Сливен наистина хвърлиха кожусите и ямурлуците, но както и лани, нямаше я обичайната радост при вида на възраждащия се живот, топлият повей размрази земята, но не и душите на хората. И никой не би могъл да отговори, турчин или българин, какво го плаши и потиска; то не беше ясна опасност — природно бедствие, божия заплаха или злоумисъл на човек, че да го наречеш с дума, — а смътна злокоба, тревожно предчувствие за нещо неопределено, което витае във въздуха, сгъстява се и приближава.
Чаршията изглеждаше посърнала. Не че занаятчиите бяха скръстили ръце и търговците — спуснали кепенците. Не, дюкяните и работилниците пак бяха отворени, ала нито работата спореше, нито алъш-веришът процъфтяваше — живот в тях имаше, но само креташе едва-едва, като през война. Агаларите в кафенетата шепнеха и без причина се озъртаха боязливо, кафетата не им се услаждаха. В конака пък винаги имаше напрегнатост и притеснение, несвойствена шетня — пък ако запиташ защо, никой не можеше да ти го обясни. Дори мюезините, които сега се провикваха от височината на минаретата някак по-вяло и попритупваха познатата подкана към правоверните за молитва, сигурно също не знаеха защо постъпват така. Не бяха в по-голямо въодушевление и българите, тяхното обаче сякаш беше по-обяснимо: столетията робство ги бяха научили, че когато неясната угроза се изясни, тя най-често се стоварва само върху техните глави. Майките отбягваха да оставят децата си да играят много-много на улиците, жените излизаха само при крайна нужда и гледаха да ситнят покрай дуварите, мъжете не знаеха какво да мислят и само загрижено клатеха глави, портите се залостваха още по видело. Дори селяните от Балкана, които слизаха да продадат едно-друго, също и те идваха невесели, а си отиваха объркани и окахърени — заразата на безпокойството се бе ширнала навред…
379
Описаният случай — автентичен. Ето как е разказан той в Записките на Никола Ив. Кючуков, Сливен, 1900, стр. 11: „През есента дядо Желю се готвеше да замине за Румания, но следствие някакви недоразумения убива сам едного от другарите си, един много добър и храбър момък, който се казваше Ганю Шумналията. Това стана причина щото Гунчо да се отдели от четата на дяда Желя, като остана и той в Балкана. В началото на зимата Стоян Бухалийски довежда Гунча в Сливен. Настаниха го в една отделна стая от къщата на братя Щилиан и Никола Минови. Аз бях задължен да му отслужвам.“ В същото време искаме да изтъкнем, че името на Галин или Ганю Шумналията не фигурира в иначе точните списъци на Иван Кършовски. Евентуално се касае за човек, който се е присъединил към четата след отделянето на Дядо Желю от основната дружина.