… Късно вечерта на Велики петък Анастас хаджи Добрев използува по-голямото раздвижване на богомолците и като „сбърка“ пътя към дома си, свърна по Големия мост към Клуцохор. За разлика от другите, той не носеше запалена свещ — напротив, с всички сили се стараеше да направи по-незабележим великанския си ръст и юнашките си плещи. Когато минаваше през Хаджи Вълковата махала, една сянка се отдели от тъмното, стори крачка към него и още докато хаджи Добрев се чудеше как да постъпи, приветлив мъжки глас го поздрави:
— Добър вечер, господин учителю. — И навярно схванал затруднението на Гарибалди, добави по същия начин: — Не се учудвайте, господин учителю, аз съм поставен тук точно заради вас. Да ви посрещна, да ви отведа…
— Кой си ти? — попита най-сетне Анастас хаджи Добрев.
— Никола, господин учителю. Никола, на фурнаджията Иван Кючуков синът. Нали вие ме учихте в първите класове на…
— Кольо! Ти ли си бил бе? — Учителят се постара да приглуши възклицанието си. — Не съм те виждал две-три години и ти на̀ — почти си ме изравнил на бой… — После запита предпазливо: — Как стана така, че точно ти да ме посрещаш, ти да ме заведеш, накъдето съм тръгнал?
— Сигур ми имат вяра. — Лек шум издаде, че другият е свил рамене. — И доколкото смея да се похваля, не грешат във вярата си, господин учителю. Аз сега, през юни, ще направя осемнайсет и не съм от кекавите. Пък когато бях още на десет, запознах се със самия Панайот Хитов…
— Ти се познаваш с Панайот Хитов!?!
— Е, случи се. — Момъкът се засмя беззвучно. — Той дари на баща ми пари да си изплати борча към Али ефенди, та тогаз се случи… Ама хайде да ви водя, господин учителю. В дома на братя Минови ви чакат.
И наистина ги чакаха. След като прояви какви ли не хитрини, за да се осигури, че пътят е чист („Откъде ли е изпраксал дотолкова този занаят?“ — запита се учителят), синът на Иван Кючуков го въведе у Щилиян и Никола Минови. И подир малко Анастас хаджи Добрев вече се здрависваше с другия си бивш ученик — Илия Господинов, който вече окончателно се бе прочул под името Гунчо.
— Хайде, хайде, седни и ти! — рече със смях хаджи Добрев. — Така се обърнаха нещата, че вече не ти на мене, а аз на тебе трябва да стоя диван-чапраз. Зер ти вече не си кой да е, а Гунчо войвода. Кой знае, няма да се учудя, ако и песен чуя за тебе…
— Не е баш така, господин учителю. Но ако — дай боже! — един ден стане истина, всекиму ще кажа кой покрай А-Бе-то ми е вдъхнал такава любов към отечеството, че да стигна до войвода.
Учителят махна неопределено с ръка и сянката на стената зад него се разкривоти чудновато.
— Тъй както не излизаш — попита, — имаш ли представа какъв вятър ни тресе всички, дето сме навън?
— Зная. Лошото е, че зная само вятъра, не и онзи, който е издул бузи и го надува. И затова помолих да ме навестите, господин учителю. Надеях се от вашата уста да науча нещо повече…
— Лошото е, че и аз не зная нищо определено, Гунчо. Слухове и измислици — колкото искаш. Но те са по-вредни и от незнанието. Защото объркват. — Хаджи Добрев се понагласи на трикракото столче. Не му беше лесно да прегъне така гигантската си снага. — Мога обаче да ти кажа онова, което предполагам. — Той забеляза как острите щръкнали уши срещу него станаха още по-остри и по-щръкнали. — Онова, което направиха миналата година Панайот Хитов и Филип Тотю, ще да е било опипване на почвата. А сега, независимо че нашият светец Раковски се пресели отвъд, навярно ще се изпълни отколешният му план. Няколко хиляди войници в Стара планина, конница и артилерия, завземане на проходите и така нататък.
— И затова ли горе в боазите…?
— Затова. Трябва да сме готови за часа, когато на Българка ще се развее знамето на свободата. Не можем да останем със скръстени ръце и да чакаме всичко наготово от нашите братя, които ще дойдат от Влашко и Сърбия. Нито пък да отидем при тях ей така, като сватбари. Те ще чакат не хора въобще, а войници.