— Казвате го така, като че сме в спор, пък всъщност не сме. Аз мисля досущ като вас, господин учителю. И дори ако няма да се засегнете, дошъл бих веднъж-дваж на талима: тъй или инак лани бях няколко месеца с Панайот Хитов и с Дядо Желю, та понаучих малко от чалъмите на горските юнаци. Мога да ги кажа наготово на момчетата…
— Иска ли питане? — възкликна хаджи Добрев. — В нашето начинание всеки трябва да даде онуй, което притежава.
— А турците? Турците как са?
— Трябва и те да са научили едно-друго, защото хич не са като аслани… — Не довърши — Гунчо положително знаеше поговорката, за която намекваше. — Оглеждат се и слухтят, душат във въздуха.
— Сигур няма да се задоволят с това — замислено произнесе Гунчо. — Голяма царщина са те и не ще ни се предадат ей така, като агнета. Трябва да сме готови на заптисвания, на претърсвания, на всичко…
— Тази опасност витае преди всичко над твоята глава — загрижено напомни учителят.
— Зная го, господин учителю. И още тези дни ще си вдигна чуковете оттука. Горе, под Харамията, открих едно кайначе на притулено място, я го е виждал някой овчар, я не. Там ще се навъртам най-вече. Когато ще ви потрябвам за талима, пратете същото момче, Никола, той ще ме намери.
— Да му река „Гунчов кайнак“, а? — Анастас хаджи Добрев каза това на смях. И дори не знаеше, че в този момент ставаше кръстник — изворчето щеше да се запомни именно с това име380. После продължи сериозно: — Не се живее сам в Балкана, Гунчо. Нито храната ти — храна, нито почивката — почивка…
— Не съм рекъл, че ще бъда сам — вдигна рамене Гунчо. — Но няма да взема и тукашни хора, турските шпиони ще надушат изчезването им.
— Тогава?
— Само при един знак Харбоолу ще дотърчи при мене. А ще взема и неколцина от казак-алая. Ама не от тукашните казаци, от одринските — кому ще мине през ума, че от Одрин с все оръжието си са се озовали… как го рекохте? — на „Гунчов кайнак“. Вие невям ще да знаете само Савата Великов, но с него ще дойдат и момчета от други места.381 За битка, за талим — все там ще ме търсите.
— Това добре — кимна учителят. — Но мен ме е страх и за оръжието. Ако захванат да бастисват наред християнските къщи, ще го намерят. И злината ще бъде двойна: хем ще пострадат онези, които го притежават, хем ще се лишим от пушките, дето с такава мъка сме набавили.
— Вярно — съгласи се Гунчо. — Лошото е, че не мога да го взема горе. Няма къде да го стопанисвам на сушина, пък и то все пак трябва да е подръка на юнаците.
— Поп Юрдан предлага пак да го скрием под камъка на вадата му, ала това не ми харесва. Скимне ли на агаларите да претърсват, първо къщата на дядо поп ще бъде обърната като ръкав.
За малко се умълчаха. После Гунчо произнесе бавно:
— Вашите думи ме навеждат на един акъл, господин учителю. Скривалище за оръжието трябва да се направи там, дето амуджите и да ги каниш, няма да пожелаят да надникнат.
— Например?
— Например у чорбаджи Йоргаки. Кому ще мине през ум…
— Разбирам те — прекъсна го гостът. И повтори: — Хубавичко те разбирам. Ти си казваш, че моите братовчеди, Стилянка и братята й382, добри българи, без колебание ще приемат да укрият оръжието, за което може да отидат и на бесилото, а турците изобщо няма да го потърсят под покрива на такъв човек като Йоргаки чорбаджи. — Другият потвърди мълчаливо. — Хитро си го измислил, ала е неосъществимо. В дома си Йоргаки е дребнав като бакалин — непрекъснато слухти и вре нос навсякъде, следи за всяка лъжица мас и за всяко яйце в полозите. Такъв човек неизбежно ще открие оръжието и — долна душа, какъвто е — сам ще изтича да издаде за него в конака.
— Казах го само ей така, за пример. Иначе и аз не бих оставил там даже щипка барут. Чунким не го зная Йоргаки що за стока е… — Гунчо спря рязко, изведнъж. — Мисля, че мога да ви назова подходящия човек, господин учителю. Руска Кутьо Ганчева.
— Руска Кутьо Ганчева — бавно повтори хаджи Добрев. — Тя все пак е дъщеря на Бяно Абаджи и внучка на онзи Георги Силдаря, който е бил обесен на собствената му порта…
— Но е вдовица на този Кутьо Ганчев, когото всички в Сливен помнят като…
Не завърши. И не беше нужно — също и учителят отлично помнеше чорбаджи Кутьо с неговата прекомерна нагодливост и навремени даже безгръбначие; помнеше и верноподаничеството му към турската управа.
— Може да си прав — каза. — Може наистина турците да гледат на нея като на Кутьо Ганчевица, пък тя в душата си да е останала истинска Силдарка. Ще помисля, ще го проверя.
380
Така са нарича то и до днес. Край него признателните потомци са издигнали скромен, но оригинален паметник — три изправени на пирамида кремъклии пушки от железобетон.
381
Автентично. В спомените си Никола Кючуков казва: „… пристигнаха из Одрин от казашкия алай Сава Великов (родом от Сливен), Христо Дюкмеджия (от Карлово) и Яни Димитров (от Кръклисии, т.е. от Къркклисе — сега на турска територия). Те бяха въоружени.“ Малко отклонение от истината е, че всъщност Гунчо и другарите му са излезли две седмици по-рано от казаното тук — на 4 април.
382
Всъщност Анастас хаджи Добрев е бил пръв братовчед не със Стилянка и братята й, а с баща им Йоргаки (синове на две сестри), но поради идейните си различия с кмета не е признавал роднинството си с него.