Те отново се умълчаха. И през затъмнения прозорец до ушите им достигна особен шум — тропот на много нозе, примесен с неясен мъжки говор. Не, това не бяха богомолци, които със запалени свещички в ръка се прибират от черковната служба. Гунчо хвърли бърз поглед към стената. Учителят също погледнат натам. На един пирон висеше кожен силяхлък, от който се подаваха дръжките на два пищова.
— Струва ми се, че няма да стане нужда от тях — рече. — Това ще да е войска, която иде от Ени Заара или Твърдица, и за по-направо е ударила на кестерме през Джанкуртаран. — И когато шумът позаглъхна по посока на Големия мост, добави: — Туй сега не е рядко събитие за Сливен, Гунчо. Агаларите също усещат, че нещо се мъти. И макар като нас да не знаят какво е, готвят се — низамът се е размърдал, на башибозука раздават нови пушки-игленки… И, разбира се, по-бабаитите вече я удариха на безчинства. Пътници разправят, че турски шайки гъмжат навред по друмищата и грабене и убийства — колкото искаш.
— Стигнахме там, откъдето почнахме, господин учителю. Че сега най-голямата ни слабост е неяснотата. За тази пуста неяснота трябва час по-скоро да сторим нещо. Ама и аз…
— Какво и ти?
— И аз се сещам след байрама. Колко пъти досега можех да науча всичко, ама… Чували ли сте, че брат ми е в Букурещ при Хаджи Димитра?
— Стефан Хитрия? Не го виждах напоследък, ама не знаех, че…
— Стефан отдавна духна нататък. И какъвто си е, сигур не се отлепя от Панайот Хитов, Хаджи Димитър и другите лични войводи. Ако проводим верен човек до него за вести, ще пием направо от извора, както е думата.
Анастас хаджи Добрев гладеше с опакото на дланта си своите подстригани мустаци. Личеше си — не беше това грижа за мустаците, а несъзнателно движение, зад което имаше напрегната мисъл.
— Тези дни ми подшушнаха — каза най-после, — че Христо и Тодор Асенови се готвели за към Влашко. — Христо и Тодор бяха братя на Хаджи Димитър, най-големият и най-малкият. — Ако тях ги замолим само да занесат въпроса ни, Хитрия си е достатъчно хитър, за да намери колай да ни проводи отговора си. Какво ще кажеш, а? Да прескоча ли тия дни до хана на Кебеджията и да поприказвам с тях?
— Оставете това на мене, господин учителю. Ей го тук, на две крачки е ханът — аз ще съумея да поговоря незабелязано със синовете на хаджи Никола.
— Е, май си казахме всичко, а? — понадигна се учителят; дългото седене на скемлето го бе поизмъчило. — Казахме си и се разбрахме.
Гунчо също се изправи и застана чинно срещу него.
— Казахме си и се разбрахме — повтори. — А нека да си пожелаем, господин учителю, догодина по това време да се срещнем или с крака върху строшените вековни окови, или горе, на небето…
2.
Поляците от казак-алая, които не смениха вярата си като своя началник, бяха, разбира се, все католици, но като нямаха свой отделен храм, отиваха да се черкуват с православните. И всъщност единственото, което отличаваше едните от другите по време на литургията, беше опакият начин, по който се кръстеха. Не отсъствуваха те от храма и днес, на Възкресение.
Като знаеше това, Йосиф Евтимов почака край вратата на „Свети Димитър“ края на празничната служба и когато полските офицери се показаха навън, направи умолителен знак на лекаря им да се отдели от групата.
— Христос возкресе, доктор Печиковски — поздрави го на български.
Лекарят се казваше всъщност Пйетшиковски, но той отдавна се бе примирил с невъзможността на българите да произнесат името му.
— Воистина возкресе — отговори също на църковно-славянски. — Що води ви насам господин Евтимов? Надявам се, не е за лошавост…
— Напротив, господин докторе. Баща ми… Иначе щях ли да ви безпокоя баш на ден като днешния, свят за всеки християнин?
— А, защо? — сви рамене полякът. — Лекарят, истинският лекар, винаги първо лекар и едва подир християн, мохамедан, израилтян или друга вяра. Какво е на господин Евтим Димитров? — Доктор Пйетшиковски бе имал не един случай да се опознае добре с видното сливенско семейство. — Нали нужда да се подготвя…
— Ние му казваме воднянка, господин докторе. Коремът му е подут, пълен с вода — ще се пръсне…
Лекарят му хвърли бърз, изпитателен поглед.
— Има ли… — как се казваше на български? — лош цвят на лице?
— Да, мръснокафяв. И нашарено с червени жилки.