— Отслабнал телесно? Има ли отоци по крака?
— Да. И към туй му падат… хм… някои косми… Какво му е, господин Печиковски?
— Мисля, че зная. Но искам първо види го. Нека най-напред минем до мой дом, трябва взема някои… алеати, както по вашему. Няма много закъснеем.
Наистина след петнадесетина минути те вече приближаваха към дома на Евтим Димитров. Още като завиха край ъгъла, Йосиф зърна отдалече, че там на портата Таша, с малката Иринка на ръце, точно се разделяше с някакъв мъж. Лицето на човека не му бе непознато, но разстоянието беше голямо, пък и се чувствуваше тревожен, та много-много не се замисли за него. Таша ги прие с присъщата й учтивост, само една съвсем нова бръчка се бе появила между веждите й пиявици; Йосиф я отдаде на грижата й за здравето на баща му и тайничко се изненада — не допущаше чак пък такава привързаност към свекъра й. Малко по-късно през този ден той щеше да научи истинската причина за тази бръчка…
Доктор Пйетшиковски и Йосиф влязоха в собата, където лежеше господарят на дома. Беше наистина чудовищно подут — потурите му не го събираха, та ги бяха посмъкнали надолу. По желание на лекаря го поразсъблякоха. Той попипа корема му; течността в него се люшна като вино в тулум. Не се задоволи с това, но го огледа, както е думата, от глава до пети: надникна в очите му, спря вниманието си на червените жилки не само по лицето, но и по гърдите и корема, особено дълго оглежда ръцете — петната по дланите, променената форма на пръстите и побледнелите нокти, — а също и отоците по краката, за които вече знаеше от Йосиф. Като завърши прегледа, полякът не каза нищо, само тръгна навън, като кимна на Йосиф да го последва. На пруста, все с детето в ръце, ги чакаше и Таша, тя също очакваше да чуе какво ще отсъди лекарят.
— Приятел ли господин Димитров на чашката? — попита направо доктор Пйетшиковски. Въпросът обърка Йосиф, но не и Таша:
— На чашката ли? — засмя се тя. — По-скоро на менчето…
— Баща ми си пие, това е вярно — каза мъжът й, когато възвърна самообладанието си. — Винаги си е пил, откакто го помня. Но никога…
— Никога, никога!… — повиши глас лекарят. — То все така: пиеш си дълго и без мярка, плащаш наведнъж. — После възвърна професионалната си деловитост и спокойствието. — Бащина болест алкохолна цироза, но име за вас няма значение, не опитвайте се да запомните. Ще кажа ви го по-простичко: това, че си е пил, откакто го помните, му е развалило — той искаше да каже „увредило“ — черния дроб.
— И воднянката, доктор Печиковски…?
— От това е. Също отоци, петна, отслабване — все от същото.
— И сега…?
— Пълно и навечно оздравяване не очаквайте от мене, медицината още е невъзможна — тук лекарят сбърка думата „неспособна“ — да се справи с тази болест. Но трябва първо да оправим воднянка в корема, както наричате вие, за по-нататък ще дам ви напътствия какво да правите. — Зарови се в чантата си и извади един особен „алеат“, нещо като шило с тръбичка.383 — Имам нужна помощ — продължи. — Вземете един менец — Пйетшиковски не знаеше, че на български нямаше единствено число от „менци“ — и елате при болен.
Той се запъти към собата, а Йосиф — към вкъщито, когато едно обаждане на Таша накара и двамата да спрат и да се извърнат към нея:
— За пиянството значи цяр няма, докторе — каза младата жена. — А за лихварството?
— Какво иска да каже госпожа? — объркано попита лекарят, който между другото се опасяваше да не е разбрал погрешно българската дума.
— Точно това, което казах. — В гласа на Таша имаше и студенина, и заплашителност. — За закоравелия пияница цяр няма, това е ясно. — Тя се извърна към мъжа си и го изгледа с нещо в очите, което твърде напомняше най-обикновена ненавист. — А за онзи, господин докторе, който смуче не ракия, а човешка кръв, но като жестока лихва?
За Казимйеж Пйетшиковски, светски човек и френски възпитаник, не беше трудно да разбере, че пред него се разиграваше една схватка, която беше много далеч от медицината. И побърза да се дистанцира:
— Трябва, госпожа, да се допитате до друг специалист. Моя цел само да отстрани пряка опасност от болен. — И прекрачи в собата.
Малко по-късно, когато при него влезе и Йосиф, той го изхока:
— Каква е тази играчка в ръце ви, господин Евтимов! Аз ви казал менец, голям менец, не купичка за попара. — И обясни: — В този търбух наливано с години, не може да опразни в чаша за шампанско?
Йосиф донесе голям бакър. По време на отсъствието му лекарят бе разголил отново корема на болния и го бе намазал с някаква кафеникава течност от едната страна.