— Сложете менец тук. Тук, тук, долу. Искам сега да обясня вам. Ще пробия корем и ще извадя алеат, а вий ще държите тръба над менец. Ала какво ви става, Йезус Мария!?
Причината за възклицанието му беше състоянието на Йосиф — българинът бе останал без капчица кръв на лицето, ръцете и устните му трепереха и изобщо беше само на една стъпка от припадъка.
— И вий мъж и моя помощ! — пренебрежително махна към него полякът. — Излезте и наплискайте лице със студена вода, а пратете тук госпожа Евтимова. Без дете — за дете се погрижете вий!
След малко при него се яви Таша. Пйетшиковски й обясни какво очаква от нея и тя кимна в знак на разбиране; не изрази ентусиазъм, но не изрази и страх.
С обиграно движение лекарят промуши корема и изтегли инструмента. От тръбичката заизтича жълто-зеленикава течност. Помощничката му избягваше да гледа продупчения корем и тръбичката, но иначе се държеше спокойно. И храбро изпълняваше задължението си.
— Поздравявам вас, госпожа — похвали я полякът. И добави с усмивка: — Мога каза, че в този дом вий единствен мъж…
Когато всичко беше завършено, доктор Пйетшиковски им поръча да хранят болния главно с варени картофи без сол, изреди им куп билки, от които да му варят отварки, и накрая обеща да наминава в следващите дни. Отказа да вземе пари — щели да уредят цялата сметка, когато эавършело лечението. Прие само кошничка с козунак и няколко червени яйца.
Щом затвориха портата зад гърба му, Йосиф попита кавгаджийски:
— Какви бяха тези глупости, дето наговори на полския доктор за лихварство и прочие?
Жената не трепна, издържа погледа му.
— Малко преди да дойдете с него — произнесе отчетливо в отговор, — тук беше някой си Теню Кися̀та, сапунджия от Ново село. Туй име да ти казва нещо?
Казваше му, разбира се. Не само му казваше, но сега Йосиф си спомни и мутрата на сапунджията, дето не можа да я познае, когато идваше с лекаря. Теню Кися̀та му дължеше три хиляди гроша. И сега трябва да е дошъл да внесе поредната лихва или да наплати и част от главницата.
— И какво, ако ми казва? — запита уж с предишната строгост, ала зад нея сам усети разколебаването в гласа си.
— Нищо. Нямаше те и ще дойде пак. Пък докато те чакаше, човекът ми обясни това-онова за алъш-вериша си с тебе. — Таша говореше вече не студено, а всяка дума беше като бучка лед. — Ти не само си лихвар, Йосифе, но си и лъжец. И излъга и винаги си лъгал лично мене.
— Чуваш ли се какво приказваш? — повиши той глас, но жената не обърна никакво внимание на заплашителността му.
— Когато ме поиска — каза му, — аз ясно те запитах от какво живееш. И ти рече: дялове си имал в работилници, в чифлици, те ти носели постоянни и сигурни доходи. Попитах те и за лихварство, зер не мога да си позволя децата ми да са рожби на лихвар-кръвопиец, а ти: сакън, как съм могла да си го помисля. Е, днес след разговора с този сапунджия можах да си го помисля. Това е всичко!
С тези думи тя понечи да тръгне към къщата, но Йосиф я дръпна за ръкава на ризата, задържа я. Жената не се опита да освободи ръката си, но се обърна и го изгледа така унищожително, че той сам я пусна. По-късно, когато щеше да премисля тази минута от разговора им, Йосиф щеше да си каже, че жена му го е гледала тъй, сякаш той е гнуснав плужек.
— Искам да ти напомня, Йосифе, че аз съм дъщеря на Нойко хаджи Йовков. — Гласът й вече не можеше да се нарече само леден — всяка дума приличаше на челичен нож. — Дъщерята на Нойко хаджи Йовков няма да позволи комуто и да е да я дърпа за ръката, най-малкото на един най-обикновен лихвар…
И си тръгна без бързане. Той не направи нов опит да я спре.
Объркан, смачкан, Йосиф се премести няколко пъти от крак на крак, просто не знаеше какво да предприеме. Накрая направи онова, което би направил баща му на негово място — слезе в избата и си наточи едно внушително пахарче ракия…
… Същата вечер, понабрал кураж от питието, Йосиф бутна вратата на тяхната одая, но с изненада откри, че тя е заключена отвътре. Опита повторно и пак не успя. Тогаз заудря с юмруци по вратата.
— Кой вдига този шум? — попита отвътре Таша.
— Стига маймунджулуци! — рече той, като се насилваше да вложи строгост и заплаха във всеки свой звук. — Тозчас отвори!
— Тази врата ще остане затворена — беше спокойният й отговор. — Сега, а може би и винаги.
— За мен? Твоя мъж?
— Аз съм майка на кърмаче, драги, а може да не си се поинтересувал, но нося и второ чадо под сърцето си. Искам спокойствие и толкоз.