До ушите на Йосиф достигна слабият глас на баща му. После някъде скръцна врата. Досети се — слугите бяха чули крясъците му и сега гледаха да не изпуснат сеира. Вместо да го обуздае, това още повече го разгневи.
— Отвори! — заповяда. — Отвори, инак ей-сега ще разбия вратата!
Кратка тишина, после ключалката щракна отвътре, вратата се отвори и в очертанията й се появи Таша. В едната си ръка държеше свещ, в другата — запрегнат пищов. Мъжът се ококори и може би това му помогна да познае оръжието — беше един от пищовите на баща му.
— Сега пък ти ме чуй добре — равно и затова толкова по-страшно произнесе жената. — От днес нататък тази врата ще е затворена за тебе. А речеш ли да я прекрачиш с насилие… Също и на една трапеза със себе си няма да ме видиш. Ще ви сготвям, на тебе и баща ти, но повече — нищо.
— И така ли винаги?…
— Докато родя онова, което е в утробата ми — не искам един ден да му подмятат, че е копеле. Роди ли го, ще плюя на този дом и на парите ви и ще се върна при честната си немотия.
Той отлепи очи от черното гърло на пищова и срещна погледа й. И в него прочете, че онова, което Таша говореше, беше безвъзвратно.
Вратата хлопна току пред носа му. Не се чу щракване на ключалка — Таша не си бе направила труда да заключи повторно. А на Йосиф дори и не мина през ум да се възползува от това…
Сблъскали се бяха два характера. И по-слабият се бе огънал…
3.
Той залепи гръб о дувара и сякаш за минути се сля с него — за онези минути, в които по улицата се източи тълпата башибозук. Наистина все още не се бе стигнало до пладнешки изстъпления, но учителят знаеше, че в подобно време, когато въздухът е буквално сгъстен от електричество, винаги може да се намери някой катил, който ей така, просто за да даде отдушник на натрупаната в гърдите му тревога, може пътем да замахне с ятагана си, да свали някоя мярнала му се гяурска глава и да си отмине нататък, като че нищо не било.
Когато безредната тълпа се извървя нагоре, Анастас хаджи Добрев се отлепи от дувара и докато с механични движения изтърсваше сюртука си от прахоляка, проследи с поглед накачулените с оръжие от глава до пети турци. Не, не, това съвсем не бяха потомци на древните завоеватели. Тези се преструваха на самоуверени и силни, бабаитствуваха, ала отвъд театрото, което разиграваха, се усещаше обезвереност, вътрешен смут пред неизвестното, липса на каквато и да е охота за походи и сражения. Ето, двете зурли и тъпанът, които бяха най-отпред, раздираха въздуха на Сливен с „Кестермето“, марша на Тахир ага. Стари хора разправяха, че допреди четиридесетина години, щом прозвучавала тази насечена от думкането на даула песен, кръвта на мюсюлманите кипвала и следовниците на Пророка били готови да се хвърлят в огъня за славата на полумесеца. А тези тук? Тези не даваха и пет пари за „Кестермето“, може би изобщо не го чуваха, а си крачеха кой както иска, някои даже пушеха, поне половината съвсем видимо съжаляваха, загдето са нарушили рахатлъка им и са ги отделили от топлите кълки на кадъните. Нямаше също така и помен от турчетата, които иначе на рояци съпровождаха и се радваха на всяка войска, редовна или нередовна.
Забеляза го и си каза всичко това Анастас хаджи Добрев, но веднага след него спря внимание и на друго — ако в душевното състояние на турците съществуваше кухина, насреща й нямаше кой знае какъв подем на българите. Виж на̀ — щом отминаха агаларите, улицата се оказа пуста, нямаше ги онези курназ-българчета, които да кривнат калпак над веждата, да засучат каврък-мустаци и с надменност и юнашко самочувствие да се надсмеят на омърлушената паплач пред тях, с дума или жест да покажат, че вече иде тяхното време. Изобщо ако нещо царуваше в Сливен, това беше неизвестността. И тя потискаше еднакво и турци, и българи. Единственото обаче, в което и турци, и българи бяха напълно сигурни, беше, че идеше нещо, което щеше да разлюлее земята под краката им.
Помисли си всичко това учителят, въздъхна, без сам да знае защо, пък продължи пак нагоре към „Мангърската“. И не след много беше пред портата на Кутьо Ганчеви. Поогледа се и почука. „Грешка! — каза си, докато чакаше да му отворят. — Грешка! Щом ще имаме този дом за сигурен и извън всяко подозрение, трябва да идвам в него със същото безгрижие, с което бих отишъл у Евтим Димитров или Никола Феслията, а не да се оглеждам като съзаклятник…“ Като прецени, че е минало достатъчно време, той почука повторно. Някъде от другата страна се чуха крадливи стъпки, после се разнесе и съвсем леко търкане на дъска о дъска. Посетителят разбра: преди да отворят, поглеждаха от някоя тайна пролука… Какво да се прави, такива бяха времената!