Мина още минута, оттатък се отмести греда и във вратата се появи Димитър, големият син на Руска Ганчева. Докато момчето поздравяваше почтително, учителят го огледа и си каза, че то, както се казва, е одрало кожата на баща си: трябва да беше шестнайсет-седемнайсет годишно, а вече можеш да го сбъркаш с покойния Кутьо Ганчев — също като него беше сухо и високо, върлинесто, с дълъг и тънък врат и лице с изпъкнали скули.
— Нещо лошо ли, господин учителю? — започна направо Димитър.
— А, лошо… — Хаджи Добрев се постара да вложи в гласа си смес от смях и безгрижие. — Минавах тъдява, пък си рекох, че има години, откак не съм виждал майка ти. И се засрамих — нали е вдовица, горката, все може да има нужда от подадена ръка за нещо. А, ето я и нея!
Къщата на Кутьо Ганчеви беше еднокатна, тясна и дълга, с наредени една до друга стаи. Навярно отвъд крайната стая да имаха мутвак — или „при пещѝте“, както някои казваха по котленски, — защото жената се появи именно оттам и докато бършеше ръце в престилката си, забърза към тях. Така както я следеше да приближава, Анастас Хаджи Добрев се сконфузи: тази жена, която беше само две-три години по-голяма от него — ще рече, на тридесет и три-тридесет и четири, — спокойно можеше да бъде сбъркана ако не с бабичка, то поне с доста, доста възрастна. Очевидно годините след твърде ненавременната смърт на мъжа й не са били лесни за нея, защото хубавото й, със зряла свежест лице сега изглеждаше бледо, посърнало и рано набръчкано, а в русата й коса имаше не отделни косми, а цели бели кичури…
Като се уплаши тя да не прочете тези неласкави мисли в погледа му, учителят се впусна да говори за първото, което му дойде на езика:
— Боже, какъв двор, како Руске! Бас държа, че втори такъв няма в цял Сливен!…
Не му беше чак толкова трудно да го каже — наистина целият тесен двор пред къщата представляваше нещо като килим от зюмбюли; при това Руска Ганчева по такъв начин ги бе садила, че сините и розовите образуваха различни форми и фигури. Не двор с цветя, а истинско цветно чудо!
Руска обаче не се поддаде на уловката. Тя го изгледа със своите сини като планински езера очи и в тях той прочете неподправена уплаха.
— Какво, Наско? — запита го направо. — Някаква злочестина ли се е случила? Или моя Митьо…?
— Ех, майко, майко!… — В гласа му имаше и умиление, и почит. — Ти, българска майко, си всявга същата — първата ти мисъл е все за нещастие, все за детето. Не, не, повярвай ми, ей толкова лошо нямам да ти река. И най-малкото — за Димитър. Боже мой господи! Димитър! Няма семейство в Сливен, което да не би се погордяло да има син като него…
— Искрен ли си, Наско? — не се предаде лесно жената.
— Нали ме чу, че се заклех в бога…
Тя чак сега се сети да му подаде ръка, завайка се:
— Ех, ама каква съм и аз, още едно „добре дошъл“ не съм ти рекла. Но ти не се сърди, Наско, нали виждаш какво е напоследък — кой няма да помисли наи-лошото… Хайде, заповядай, заповядай!
— Пък аз просто надникнах да ви видя — каза той, докато се настаняваха на пруста. И подмигна: — Пък и да видя дали имаш още от онова твое прочуто сладко от орехчета, дето няма равно на себе си.
Опитаха сладкото от орехчета и поприказваха надълго и нашироко, изредиха и всички общи роднини и познати. Започнаха, разбира се, с по-малките й синове, Андон и Ганчо. Да, слава на бога, имали скорошен хабер от тях. Растели добре при свако си Константин Бранзар…
— Константин Бранзар? — подозрително попита на това място учителят.
— Името му бие на влашко, ама си е наш чист сливналия, пръв братовчед на моя Кутьо. По Преселението се озовал в Плоещ и там му потръгнало, та се замогнал. Ама не е забравил българската си кръв и даже сам учи децата на родното им четмо и писмо. А ако прочетеш писмата им, ще речеш, че учат в Сливенското класно школо…
Той се засмя — беше оценил нейната ловка похвала. По-късно обаче, когато Димитър отиде някъде учителят има̀ случай да оцени и други качества на нейния ум.
— Хайде, развържи торбата, Наско — подкани го тя. — Не ти беше само до орехчетата, нали?
Той я стрелна изпитателно, после бавно кимна глава:
— Така е, како Руске. За тоя вятър, дето духа навън, ми се искаше да се поразговорим. Усетила си го и ти, нищо че живееш зад залостената порта. Нали всъщност първата ти дума беше за него?