— Ще ми обясниш ли що става, Наско?
— Бих искал да мога да го направя — рече той и Руска безпогрешно усети, че казваше истината. — Знам само, че се събира буря. Но кога ще тресне, къде ще удари…
— Стигна до ушите ми, че готвиш стотина-двеста момчета.
Имаше въпрос в тези думи и Гарибалди го разбра.
— Вярно си чула, како Руске. Бурята няма да предизвикаме ние, ала когато избухне, нито ще търсим за̀вет, нито ще останем сеирджии. — Той замълча за секунда. — Злината е, че тъй както това-онова е стигнало до твоите уши, може да стигне и до конашките. Или до шпионите на конака, което на дело е едно и също. И ще започнат заптисвания, бастисвания — наред. — Второ кратко замълчаване. — За заптисванията сме с вярата, че сливенските издайници се свършиха още преди пет години с Никола Аджема; момчетата ни са добри, та се надяваме да издържат дори на мъки и изтезания. И колкото да ти се види чудно, по-голям страх имаме от претърсванията. Има оръжие в Сливен, како Руске. Оръжие, дето е купувано с крадене от залъка на децата. Голям зян ще бъде, ако турчулята го напипат… да не говорим що пък ще стане с онези, които са го купили и готвили.
Този път замълчаването дойде от Руска и то бе най-дълго от всичките. Когато му заговори отново, на учителя се стори, че очите й бяха станали по-скоро сиви, отколкото сини.
— Взех да се сапикасвам как си се сетил за моето сладко — произнесе жената бавно. — Нека да ти е наздраве. А за другото… За другото комай мога да се досетя нещичко, Наско. Събрали сте се вие и сте си рекли така. Чорбаджи Кутьо Ганчев, царство му небесно, се имаше с турците, конакът нивга нямаше да го подозре в ортаклък с комитите, още по-малко — вдовицата и сираците му. И ако Руска Кутевица се съгласи да укрие пушките и пищовите… Или що? Може да сте приготвили дори и топове, а?
Анастас хаджи Добрев гузно замълча и погледна към градината, но този път просто не видя лехите със зюмбюли. И какво можеше да каже? Ами че Руска бе отгатнала разговора му с Гунчо едва ли не със съвсем точните му думи…
— Много ми е любопитно — продължи жената — дали сте се надявали да приема. И ако сте се надявали — откъде се е взела надеждата.
— Много неща — каза той, но не намери сили да срещне погледа й. — Една жена с кръвта на Силдаровците в жилите си, дъщеря на Бяно Абаджи и сестра на юначни мъже като Найден и Иван… Е, такава жена надали сега и подир сто години ще забрави, че е българка.
— Тъй. И сега чакаш за отговор, нали? — Учителят мълчаливо потвърди. — И ще ти отговоря, Наско, ала първом искам да чуеш друго. Вие всички, като се почне от тате и се стигне… е, като се стигне до синовете ми, невярно съдехте Кутьо. Имахте го вие за турско мекере и тайничко или даже открито го презирахте. Не, не казвай нищо, каквото аз знам — знам го. Но знам също, че много, наистина много грешахте. Кутьо не беше чердже под петите на турците, Наско. Нито им е блюдолизничил, нито е забравял някога как и от кого се е разделил с живота баща му дядо Ганчо. Но той беше човек на разума и на точното премисляне. И в това именно се различаваше от вас — не се палеше лесно и не смесваше желаното с истинското. Точно затова такива като тебе не го обичаха. — Тя помисли и добави тъжно: — Като тебе… и като баща ми също…
Анастас хаджи Добрев имаше малко по-различна оценка за покойния чорбаджия, но благоразумно предпочете да я запази за себе си.
— Сигурно си права, како Руске — каза. — В края на краищата никой не познаваше Кутьо Ганчев, мир на праха му, по-добре от тебе.
— А сега да се върнем на другото. — Очите срещу учителя отново бяха възвърнали небесния си цвят. Руска продължи отчетливо и натъртено: — Внучката на Георги Силдаря, дъщерята на Бяно Абаджи, сестрата на Найден, Иван и Боян и жената на Кутьо Ганчев приема длъжността, която сте й отредили.
Той не скри радостта си, но и не побърза да приеме.
— Искам честно да те предупредя, како Руске, че поемаш една опасност, голяма колкото връх Кутелка. За онзи, у когото ще намерят оръжието на българската войска, въжето комай вече е метнато на най-дебелия клон на Старата круша…
— Мислиш ли, че за всичко туй не съм била наясно, преди да изрека моето „да“, Наско? Само че аз съм българка, пък една българка не се плаши от опасност колкото връх Кутелка. — Тя забеляза как Гарибалди въздъхна облекчено. — Имам обаче един въпрос и едно условие, Наско. — Той я подкани с жест да продължи. — Моят Димитър посветен ли е в съзаклятието ви?