— Почти със сигурност ще отговоря с „не“. И туй мое „почти“ е за в случай, че някой се е разбъбрил без позволение от мене.
— Вярвам ти. И искам така и да остане. Защото аз съм българка, но съм и майка. И тази майка Руска Кутева няма да си прости, ако по своя вина види сина си на Старата круша.
— Приемам. Това ли беше условието ти, како Руске?
— А, не. В къщата няма подходящ тайник, Наско. В дните, за които се уговорим, ще намирам работа на моя Митьо някъде по-далече, а ти пък ще осигуриш няколко верни и опитни в този род неща момчета…
— Аз сам ще бъда един от тях. — Учителят се засмя. — Свалям ти шапка на предпазливостта, како Руске. Всички ние можем да се учим от тебе…
Тя отговори на усмивката му с усмивка.
— Е, тогаз да хапнем по още едно сладко от орехчета, а?
Но не стигнаха до сладкото — точно тогава се появи отново Димитър и почтително рече на учителя, че го търсят. Беше Никола, синът на фурнаджията Иван Кючуков.
— Проводи ме за тебе даскал Добри Чинтулов — каза момъкът. — Да съм те заведял час по-скоро при него в Класното…
Анастас хаджи Добрев веднага се изправи. Той щеше да разбере намека и без тези ишмари, от които Никола рискуваше да остане без едно око…
4.
Само на няколко крачки от тях бълбукаше Гунчов кайнак (така бяха започнали да го зоват всички), над главите им шумеше свежата зеленина на върхарите на дърветата, ухаеше на пролет, на влажна пръст, на напиращ пробуден живот. След като се здрависа с всички, Анастас хаджи Добрев зае място в кръга им. Точно срещу него седеше Христо, синът на хаджи Никола Кебеджията; виждаше се, че връщайки се вкъщи, не се е задържал повече от няколко минути и веднага е поел нагоре към Балкана.
— Ние не се стърпяхме, господин учителю — започна Гунчо, — и вече го разпитахме за най-важното. Ала сега на драга воля ще го чуем повторно: едно, че може да сме поизпуснали нещо, и друго, че такива новини са сладостни за ухото на българина. Разказвай, бай Христо!
Христо заразказва. Имаше дрезгав, почти прегракнал глас и навика често-често да прекарва език по устните си. Започна той от това, че двамата с Тодор без мъчнотии стигнали до Букурещ, а още по-лесно намерили брат си Димитър.
— Той е станал много личен човек сред българите във Влашко — с едва потулена гордост каза Христо. — Като са рекли Хаджи Димитър, та Хаджи Димитър!… Още на първия българин като споменахме името му, и веднага ни поведе към страноприемницата на някой си Русети, там била главната квартира на наш Димитра. Тази дума ми издумаха — главната квартира. Пък като се изпуснахме, че сме му братя, само гдето не ни понесоха на ръце.
Във Влашко наистина вряло и кипяло и в самата среда на този кипеж били Хаджи Димитър и друг един негов лика-прилика — Стефан Караджата, уж тулчалия, ама бил тъдявашен, от Ичме384. Двамата се разпореждали от тъмно до тъмно, ще речеш — същи генерали: храна, оръжие, джепане, униформи, за какво ли не се грижели. („И уж са равни — прибави на това място разказвачът, — ама наш Димитър все е с два пръста по-горе…“) Изобщо всичко било като войска пред поход.
— Сигур и на талим са водили момчетата предположи един. Хаджи Добрев правилно се досети, че е от тримата, дошли от казак-алая.
— А, това не. За талима си имат отделен човек. Ванката Христович му казват, едно момче от Габрово, ама сколасало в Русия да се изучи за офицер. То водеше талима. И как ги е изпраксал само! В сравнение с тях гърчулята, сред които бях толкоз години, не струват и пет пари… Руска работа, няма грешка!385
— Щом се стягат, значи готвят нещо — подхвърли учителят. — Можа ли да разбереш от брат си или от Стефан Хитрия…
— Как не! — прекъсна го Христо. — Нали и на нас тука се възлага важен пай в работата.
И им разказа. Хаджи Димитър и Караджата подготвяли голяма сила, с която до месец-два ще прегазят Дунава. („Ама няма да е туй четица като хайдушките или като ланшната на Панайот — цяла войска стягат!“) И какви момчета само! — палеше се разказвачът. — Като видиш униформите им, целите украсени с гайтани, калпаците им с пиринчени лъвчета и с надпис „Свобода или смърт“ — сълзите сами идат в очите ти.
— И така — върна го към същественото хаджи Добрев, — тази войска ще прегази Дунава. Кога ще стане това и с какво преднамерение?
Кога и преднамерението — туй се пазело в пълна тайна, знаели го само войводите. Едва когато се разбрало, че Христо ще се връща в Сливен, Хаджията („така думат там на наш Димитра“) го извикал настрана и му дал заръка: да предаде на сливенските отечестволюбци и главно нему, на Гарибалди, също ден и нощ да се готвят за наближаващата велика сватба. Когато Хаджи Димитър и Стефан Караджа побият бунтовния байрак навръх Стара планина, не може да не се разчуе. („И него видях, знамето, мили братя, даже с устни го докоснах. Наша българка из Браила така го е извезала, сякаш с ръка не е пипнато. И по него таквиз думи: «Свобода или смърт», «За вяра и независимост», «На оръжие мили братя!» Боже, все едно че видях да възкръсва България!“) А разчуе ли се — сливенските юнаци да не губят никакво време и начаса да поемат нагоре. Срещата — на Агликина поляна!
385
Иванчо (Ванката) Христович Райчев, писар на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и неин фактически военен ръководител, наистина е бил възпитаник на Александровското военно училише в Москва, а после се е отличил като поручик в 16-и драгунски Нижегородски полк, бил е награден и с високо военно отличие.