— А от другите краища на отечеството? — осведоми се учителят.
— Вестоносци са разпратени навред. И от четирите краища на българската земя ще се стече нечувана сила — тъй ми рече Димитър.
— А ти и Тодор, бай Христо? — попита Гунчо.
— Остави, остави! — раздразнено махна ръка запитаният. — Тодор е наред, Димитър даже го провъзгласи за касиерин на четата. Ама мене… За тази болест, дето си я донесох чак от Крит, аз можах и докторите да измамя, ала нали наш Димитър знаеше отпреди… И сега какво стана? Кръв лях аз за гърците, а когато ще се лее българска кръв…
Не се разбра дали Анастас хаджи Добрев изобщо чу последните му оплаквания. Той бе зает да си глади мустаците с опакото на дланта — при него винаги признак на напрегнато и съсредоточено размисляне.
— Ще рече, Гунчо, че ние сме на прав път.
— Само трябва да поускорим подготовката, господин учителю. Това „кога“, което войводите са криели от всички, може да настъпи утре или подир неделя. И да ни свари неподготвени…
— И непокорният Сливен да се орезили пред цяло Българско — добави Тодор Харбоолу.
— Няма да се орезилим — твърдо заяви учителят, като се изправи на крака. — Няма да се орезилим, туй го имайте казано от мене. — Сетне се обърна към Христо Асенов: — Да поемаме към града, а?
— Не, Анастасе, няма да вървим заедно. Не е разумно, пък и… Е, имам и аз друга поръчка за изпълняване.
Не го разпитваха за тази втора поръчка — нито сега, нито когато малко по-късно пое не на юг, към Сливен, а на запад през Балкана.
Писмото, написано на лоша хартия и с бърз, неравен почерк, гласеше:
Предраги тате! Скъпи ми брате Бояне и сестрице Руске!
Зная, че тия редовце, които сега са пред очите ви, първом ще ви зарадват, а сетне ще ви умъчнят. Ще ви зарадват, защото ще ви покажат, че вашият нескопосан син и брат е жив и здрав. И ще ви умъчнят, защото в тях той и ще се сбогува с вас.
Приемете тези последни мои думи без хленчене, храбро, както ви ги пиша аз. Сигурно ли е това, че е дошъл час за сбогуване навеки? Не, не е сигурно. Аз тръгвам заедно с още много другари по един път на края на който мнозина виждат слава и победа. Бог ми е свидетел, че от дън душа се моля те да са прави. Ала един таен глас вътре в мене ми говори друго — победа наистина ще има, но тя ще бъде заплатена с живота ни, моя и на другарите ми. Дори сам Х. Д., който ще ни води по този друм, се изпусна да каже веднъж, че ние ще отидем да покажем как се мре за Отечеството. А вторият ни войвода С. К. го каза даже още по-добре: „Ний отиваме да измираме за свободата на отечеството си и нищо повече. Който желае, нека да ни последва… Ний сме една шепа хора, но и нашите кости са в състояние да принесат своята полза.“ От това аз и разбирам, че и ти са преуверени в близкия ни край, ала и те (както и аз) вярват, гдето има победи, до които се стига само по пътища, застлани с костите на верните синове на скъпата ни Татковина.
Тъй че каквото и да се случи, мили ми тате, братко и сестрице, вий не се страхувайте и не скърбете. Каже ли господ да остана жив, аз рано или късно ще ви намеря, за да ви притисна до сърцето си. Ако обаче стигне до вас вярна вест, че съм намерил нейде края си, вие пак не страдайте. Просто си кажете, че никой на този свят не е останал вечен. И още: че понявга по-дълго остава жив в паметта на людете онзи, който си е отишъл не на одъра, повален от зла болест, а в люта и честна бран, както са си отишли дядо и чичовците ми Манол и Васил. И тогаз, надея се, няма да се предадете на скръб и сълзи, а даже ще се погордеете с вашия Найден… който твърде рядко ви е давал случай да се гордеете с него…
И тъй, сбогом, най-драги мои. Отивам по друма, който съм избрал, и ще се постарая да бъда достоен за вас и за другите от рода ни, които вече ги няма. Ако пък се случи някой път да срещнете изчезналата З., кажете й, че в смъртния си час ще шепна името й наравно с вашите.