Маслено ви притисвам до гърдите си и ви целувам.
Бяно Абаджи прочете два пъти от край до край писмото, а третия път потърси само две места, които го бяха впечатлили по-особено. Първото — където Найден бе споменал Манол между чичовците си. И второто — подписа накрая. Когато пишеш до баща, сестра и брат, никак не е нужно, даже пада противоестествено да изписваш всичките си имена. Найден обаче го беше сторил и не беше трудно да си отговори човек защо: искал беше той да сложи това „Бянов“…
Старият човек полека сгъна хартията, избърса влагата, която бе замъглила погледа му, и все така бавно вдигна очи.
— Чел ли си това писмо, Христо?
— Чел съм го, чичо Бяно. — Кой знае защо, мъжът срещу него говореше някак виновно. И побърза да се оправдае: — Сам Найден настоя да го прочета още там, пред него. Нали разбираш, пътищата сега гъмжат от разни катили, можеше да се случи и да го загубя, та Найден настоя да мога устно…
— Да, да, разбирам. И е било разумно. Не трябва да се оправдаваш. Просто няма защо. — Старият човек поразмисли малко. — Писмото на места ми се вижда някак неясно, объркано. И сякаш е надраскано набързо.
— Вярно преценяваш, чичо Бяно — с уважение произнесе Христо Асенов. — Ние с Найден се виждахме не веднъж и не дваж. И много нощи не сме мигвали до сутринта, а сме лежали един до друг в хамбара на господин Райчо Попович — (тук му се наложи да направи едно отклонение, за да обясни, че този Райчо Попович, брат на писаря на четата Ванката Христович, предоставил изцяло мушията си за подслон и обучение на въстаниците) — и трябваше дълго-дълго да му разказвам за всички вас и за още мнозина от нашия град. Тогаз обаче не ни и минаваше през ум за писма, защото мислехме, че аз също ще остана в четата. А когато наш Димитър ме отпрати обратно, за Найден нямаше повече от половин сахат време да надраска тия редове на първия лист, който му попадна. — Христо се плесна по челото. — А, щях да забравя. Аз също и армаган ти нося, чичо Бяно.
Подаде му едно малко вързопче. И в него Бяно намери една чудесна нова лула, по която имаше надписи с други букви, не славянски.
— Ингилизка е — помогна му Христо. — Счупил си бил твоята, та…
— Найден ли я прати?
— Найден. Но не е от него. Ти си щял да се сетиш от кого е.
— Тъй е, старата се счупи — заобиколи отговора Бяно. — Точно тук, където сме сега, случайно стъпих върху нея.
Той разбра. Иван е искал да го извести, че е изкарал похода жив и здрав и е намерил този начин да го направи, без да съобщава името си.
— Досещам се за какъв съдбовен друм ми пише Найден — върна се той към предишния разговор. — Трябва да се досещат и агаларите, понеже напоследък изглеждат така, сякаш имат въглени под петите. Но и аз, и агаларите не проумяваме защо аджеба Найден пише за това така, като обречен. По същия този друм те нито ще са първите, нито последните…
— Струва ми се, че грешиш, чичо Бяно — учтиво го поправи гостът. — Минавали са досега по пет-шест или дузина момци, лани Панайот Хитов преведе даже трийсет. До трийсет човека могат да останат все пак незабелязани, да се проврат скришом между клонки и засади. Но този път ще бъдат много, цяла войска. А войска не бяга, тя се сражава. И тъй като нито по брой, нито по оръжие ще може да се равни на турската…
— Щом преценката отнапред е такава, защо изобщо ще тръгват?
— По-лековерните и по-нетърпеливите все пак вярват, че може да се постигне нещо като в Гърция и Сръбско преди петдесет години. Ако се вдигнат всички българи и подадат ръка и останалите християни…
— А онези, дето не са толкоз лековерни?
— Найден ти го писа. Той, нашият Димитър и други още неколцина смятат, че ще отидат на сигурна гибел, но че тази гибел ще повлече след себе си свободата. Веднъж войводата Стефан ми казваше горе-долу такива думи: „Знам, че ще загинем. Но бурята, предизвикана от нас, ще разтърси земята под нозете на поробителя и в грохота й робът ще чуе звън на камбани и святото слово «свобода»…“
Старият човек трепна:
— Вярно ли чух, Христо? — Бурята ли рече?
— Да, бурята, чичо Бяно. И не виждам защо се учудваш. Чувал съм аз за онова, което вие сте правили на младини — и за Братството, и за волентирите, и за опитите да вдигнете въстание. Всичко онова е било предвестник…
— Тътени! — странно се усмихна Бяно, завладян от далечни спомени.
— Да, нека да е тътени. А сега комай е времето на същинската буря.