Известно време Бяно Абаджи си играеше с новата ингилизка лула и изглеждаше тъй, сякаш цялото му внимание е съсредоточено в нея. Но после зададе нов въпрос и с него издаде, че мисълта му не се е откъсвала нито за миг от разказа на Христо:
— А има ли отвъд Дунава и хора, които да смятат, че бурята може и да не доведе до свобода?
— Имало, казват. Например наш Димитър споменаваше веднъж, че Панайот Хитов бил един от тях. Писал му от Сърбия — народът уж не бил готов за всеобщо въстание. Защо се усмихваш, чичо Бяно?
— А, не, не се усмихвам. Просто се радвам на тази ингилизка пущина. Хубава е, дяволската… — Старият човек помълча малко. — Одеве спомена някой си Стефан войвода. Не помня да съм чувал това име…
— Ще го чуеш, кълна се в майка си. Ще го чуеш! Стефан Караджа от Тулча. Шетал е неведнъж из Балкана, ала по̀ на запад, не по нашия край. И в легията в Белград е бил с Найден.
— Аз повече бих очаквал някой по-опитен — кръщелника Панайот, Дядо Желю или брат ти Хаджи Димитър…
— Димитър ще е първият войвода, Стефан Караджата — вторият.
— Двама войводи на една чета? — вдигна побелели вежди Бяно.
— Не забравяй, че туй ще бъде не четица, а цяла българска войска — напомни Христо. — Войската се нуждае от много началници. Пък и тези двамата, брат ми и Караджата, някак особено се допълват един друг, като двата камъка на воденицата. Хаджи Димитър се е изменил много от времето, когато съм го виждал, преди да поема към Крит. Или кой знае — изменил или… доразвил… Сега е един такъв строг, властен, даже мен, дето съм му бате, понявга ме побиват тръпки пред него, да не говорим другите, разните там младоци, как се сковават. Стефан Караджа е точно обратното — весел, благодушен, две думи като ти каже, и ще те разведри и от най-мрачните ти мисли.
Бяно се засмя беззвучно:
— Ще рече, „търкулнало се гърнето и си намерило…“
— Точно така. И похлупакът е наш Димитър, а гърнето — Караджата.
— Нека бог да ги пази — прекръсти се старият човек. — Тях двамата и всичките останали, които ще бъдат под пряпореца им.
Христо Асенов също стори кръстен знак.
5.
За онзи, който не ги познаваше, те може да изглеждаха смешновата двойка. Единият, Добри Чинтулов, доста закръглен, с тромава походка и със силно късогледи очи, винаги присвити зад очилата с телени рамки; носеше и посребрен ланец от джоб до джоб на карираната си жилетка, та злите шегобийци биха могли да кажат, че верижката имаше предназначението да подчертае овала на корема под нея. Другият, поп Юрдан поп Димитров — по това време цялото му официално титулуване беше иконом поп хаджи Йордан епарх, — с цели повесма бяло-руса вълна, бухнали изпод калимавката и на брадата, беше доста по-висок, но неестествено мършав, с прегънати рамене, стърчащите кокали на които се очертаваха през власеницата, и с угаснал поглед. Но така както крачеха един до друг през Дели Балта и сетне нагоре към Свети Тодорово аязмо, никой от онези, които ги срещаха, дори не помисляше да им се присмее. Защото Чинтулов бе разпалил факела на просветата и знанието в този град, а поп Юрдан бе загубил лъвската опереност на снагата си не по разни прегрешения, които с такова удоволствие се приписват на богослужителите, а в занданите и под чудовищните алеати на турските джелати. Кой ще изпробва злоезичието и остроумието си срещу такива хора?
Вървяха така двамата един до друг, задъхваха се по нанагорнището и не разговаряха, само в редки случаи разменяха по някоя кратка думичка. Отминаха аязмото с навързаните по околните шубраци цветни връвчици и парцалчета386, после оставиха вляво от себе си и Бабин дол, а когато наближаваха Рандева колиба и вече все по-трудно влачеха крака по пътеката, един строг глас, който сякаш идеше от нищото, ги спря:
— Стой!… Кажи лозинката!
Двамата спряха — повече с облекчение след умората, отколкото поради заплашителността на заповедта. Поп Юрдан дори се поусмихна:
— България! — изрече ясно.
— Свобода! — отговори му, вече променен, същият глас и веднага след това се появи и неговият притежател. Беше як и жилав момък на двадесет, двадесет и няколко години, с остри черти и още по-остър поглед. Сега този поглед гузнееше някъде настрана.
— Ха, Таньо, ти ли си бил бе! — позна го поп Юрдан. И го подкачи: — Ще да ни пръснеш сърцата с тия заплахи бе!
Таню — същинското му име беше Анастас Стоянов Куртев, а след по-малко от десет години щеше да се обезсмърти като Таню войвода — живееше в Домусчийския сокак на Клуцохор, недалеч от поп Юрданови, та свещеникът го познаваше.
386
Този обичай все още се среща на много места в страната. Според поверието, ако в деня на съответния светец при неговото аязмо (свещен извор) се върже цветно парцалче, пожеланията на богомолеца ще се сбъднат.