Когато свърши и тази церемония, оказа се, че първите от върволицата не са стояли да зяпат, а са подредили дълга трапеза на свежата юнска морава, покрай реката. Имаше там пръхкави погачи, варени пилета и запечени овнешки плешки, не липсваха и стомни и бъклици с шевка и папазка… Насядаха, вдигнаха се наздравици за приближаващата свобода, очите лъснаха с нов блясък и бузите поруменяха от новата комка. И изведнъж някой от трапезата подхвана песен, към която всички до един се присъединиха:
Чинтулов и поп Юрдан се погледнаха. И всеки видя, че лицето на другия е плувнало в сълзи.
— Ти пък що си се разциврил, даскале? — сопнато попита свещеникът.
— Знам ли? Песента… знамето… „всички на оръжие“… А ти?
Поп Юрдан поразмисли и едва тогава отговори:
— От радост и мъка, даскал Добре. От радост, че тези прекрасни юнаци са забравили злото, което едно изчадие от моя род стори на България, и не ми гонят гарез. А мъката ми е, че одъртях, даскале. Одъртях аз, запопеният в джамия, та няма да мога с това знаме в едната ръка и с кръст в другата да поведа тази славна дружина за „свобода или смърт юнашка“!… Разбираш ли, даскале — исках да съм аз този щастливец, който „да препаше тънка сабя, знаме да развие!“…
От очите на двамата продължаваха да се стичат радостни сълзи.
6.
Нито тогава, нито по-късно се разбра кой стоеше зад тази работа. И дали изобщо беше един човек или неколцина — имаше ли в Сливен толкова учен човек, който без нито една грешчица да напише бележките на български и турски? А те, бележките, бяха кратки и гласяха все едно и също:
„Скоро ще ти бъде поискана сметка за всичко. Разплатата е близка.“
— Сам ли си?
— Не виждаш ли?
И глупавият въпрос, и сухият отговор бяха произнесени по еднакъв начин: нервно, кавгаджийски, с вътрешно притеснение. Хаджи Гендо хлопна вратата на метоха зад себе си, изу си еминиите и кръстоса крака на миндерлъка. Залови се да тъпче тютюн в чибука си, но ръцете и пръстите му прекалено много трепереха, та се отказа и ги натика пак в пояса.
— Не се сърди — каза. — Имам си кахъри…
Хаджи Никола Феслията, който досега го бе следил с нещо като досада, внезапно се оживи. И като се наведе над коляното си, попита съучастнически:
— Тези кахъри не са ли написани на едно таквоз тясно листче?…
— Защо? — трепна новодошлият. И се досети: — И ти ли?…
— И аз. И ако ти не можа да си напълниш чибука, аз пък не можах да си изпия кафето. Все поради същото.
Хаджи Гендо се изхлузи от миндерлъка и прешляпа по чорапи до приятеля си, като пътем извади една бележка и я изглади с длани:
— Носиш ли твоята, хаджи? Я да ги сравним!
Сравниха ги. И още от пръв поглед личеше — една ръка ги беше писала. Двамата размениха дълъг тревожен поглед.
— И знаеш ли кое е най-страшното? — облиза устни Феслията. — Че аз вярвам на всяка дума, що е изписана тука. — После се сапикаса, че е казал повече, отколкото трябва, та побърза да добави: — Е, не че се имам виновен за нещо, съвестта ми е чиста, ама…
Другият изобщо не даде ухо на уговорките му — той бе чул само първото. И докато се връщаше на мястото си, каза на свой ред:
— Че как няма да вярваш, хаджи? Сега в Сливен заплахата си е винаги до тебе, можеш с ръка да я хванеш. Само дето не можеш да я назовеш…
— Аз пък мога да я назова. Ще падат глави, хаджи Гендо. Не знам за какво провинение, но ще падат глави. И двамата с тебе не потърсим ли навреме спасение…
— Какво спасение?
— Ами таквоз: „Далдан дала селямет“