— Откога пък турците станаха за тебе „гъжвалиите“? — присмя му се с крива уста хаджи Гендо. — Или се надяваш чрез мене да стигне до онзи, дето ни е почел с писъмцата си?
Сега беше ред на хаджи Никола да не забележи подмятането.
— Дай акъл що да правим, хаджи. И на кой клон да търсим спасение.
— На същия, на който сме го търсили винаги досега, на Йоргаки чорбаджи. Колчем сме се облегнали на него, нивга не сме сбъркали.
Феслията го изгледа продължително през стаята, после произнесе се нескрито пренебрежение:
— Никога не съм те имал за особен акъллия, хаджи, ама чак за такава глупост не бях подготвен да чуя. — Почака, но не последва нищо. Друг път хаджи Гендо поне щеше да избухне или да отговори на обидата с обида, но днес страхът му беше къде-къде по-голям от себелюбието и самоуважението. — Не си ли даваш сметка — продължи Феслията, — че нито ти, нито аз сме сторили някога нещо, което да е заслужило такава смъртна закана? И че ако в очите на простите имаме някакъв грях, той е анджък този, дето винаги сме се облягали на Йоргаки чорбаджи? Да си чувал поне веднъж през живота си някой торлак да каже едно „ашколсун“ за кмета Йоргаки? То е същото, като да беше посъветвал „далдан дала“ да отидехме да почукаме на Али ефендиевата порта…
Другият не го гледа, а се пули известно време срещу него. Докато най-сетне му дойде наум да запита с пресъхнало гърло:
— Тогаз що да сторим, хаджи? Къде да търсим спасение?
— Там, откъдето идва опасността. — Никола Феслията присви очи. — В Сливен познавам поне двамина, които със сигурност могат да ни посочат къде, пред кой господ да направим поклон до земята, та „преклонената главица…“ е, знаеш нататък. Единият е Бяно Абаджи горе на Барите, но той сто на сто няма и кутрето си да помръдне, за да ни спаси.
— А другият, хаджи?
— Другият е… Панайот Минков. Божа кравица е Панайот Минков и нивга не повишава глас в общината, ала сигурен съм, че и на бога се моли, и на дявола тамян кади.
— Ами че разбира се! — въодушеви се хаджи Гендо. — Хайде, ставай да тръгваме! Нали знаеш, че желязото се кове…
— Знам. Ама знам и друго: че разумният терзия три пъти крои, един път реже. Да се уговорим ние хубавичко, пък другото е лесно.
Те наистина се уговаряха дълго и подробно, опипаха, както се казва, нещата от всички страни. И едва тогава отидоха да подирят секретаря на църковната община.
Като ги видя, Панайот Минков веднага се досети, че това посещение не ще да е случайно, та остави заместника си в дюкяна, а двамата покани в собичката отзад, обзаведена като посрещник; Минков я наричаше своя „кантора“ и това бе една от новите думи за Сливен. Извини им се, че не може да ги почерпи с нещо, те пък му рекоха, че и без това преди малко си пили кафето в метоха. И след това встъпление Панайот Минков зачака — ред беше гостите да кажат целта на посещението си.
— Знаете ни, че сме добри и ревностни християни, господин Минков — заговори за двамата хаджи Никола. — И на Божигроб сме ходили, и от десетилетия сме в общината, и пред конака не сме се поколебавали да защитим едноверците си.
Панайот Минков не помнеше специално те двамата да са се застъпвали за някого в конака, но предпочете да не спори и да кимне мълчаливо в потвърждение — досещаше се, че главното предстои тепърва.
— Изобщо ние милеем и за вяра, и за род…
Домакинът наостри уши — тази последна дума разширяваше заслугите, които чорбаджиите си приписваха, в област, в която те бяха всъщност напълно чужди. Защото само допреди петнадесет години двамата хаджии се брояха между най-ревностните „елини“, в борбите за ро̀ден език в църквите отстъпиха между последните, пък и досега не проявяваха кой знае каква охота да се похвалят с българското си потекло.
— Та искаме да се посъветваме с вас, господин Минков, как аджеба да дадем нашата лепта за укрепване на скъпата на сърцата ни народност — завърши Феслията и се облегна назад, доволен от словото си.
Панайот Минков се облещи смаяно — това за „скъпата ни народност“ беше последното, което очакваше да чуе. После размисли трескаво: какво всъщност искаха тези хора? Че хитруваха — ясно. Но каква беше крайната цел на това тяхно хитруване? Той произнесе предпазливо:
— Не чух от устата ви нищо ново, хаджи Никола. Кой в Сливен не знае, че вие милеете за христовата вяра и за българската си народност?
— Абе знаят, знаят, ама сигур не всички знаят! — не се стърпя и избухна хаджи Гендо. — Инак ще заплашват ли мирните хора с гибел?