И хвърли пред домакина писъмцето, което тази сутрин бе намерил на хаета в къщата си. Панайот Минков го разгъна и го прочете; беше стигнало до ушите му, че в Сливен се разпращат заплахи за мъст, ала сега за пръв път виждаше една от тях. Прочете бележката. И всичко онова, което му бе неясно досега в посещението на двамата, стана прозрачно като стъкло. Той върна листчето на притежателя му.
— Две, не, три неща мога да ви кажа, господа, по повод на това, хм, странно послание. Първо, в него не става реч за никаква насилствена гибел. Второ, не се споменава и за грехове към вярата и народността. И трето, за мен може би най-важното, господа, че не разбирам защо сте се обърнали именно към моя милост. Вие сте умни хора, та не вярвам да сте помислили, че аз разпращам тези послания…
Двамата хаджии се спогледаха. Объркването по лицата им бе отстъпило място на пълно отчаяние.
— Поне ще ни дадеш ли съвет що да правим, господин Минков? — попита Феслията. Гласът му вече звучеше мазно, мазно — същинско олио.
— Не смея да се обвържа със съвет. — Панайот Минков искрено си пожела те да не са усетили скритата злорадост, която прозвуча с тези думи. — Ала мога да ви кажа как аз бих постъпил, ако ми донесяха подобно писъмце. Щях да се поровя в миналото, за да проверя дали е чиста съвестта ми — към вяра, към народност, към мющерии, към всичко. И ако не намерех петънце в нея, щях спокойно да чакам… — как беше там? — „потърсената сметка“ и „разплатата“. Това е!
Една много дълга минута гостите изглеждаха така, като че ли им бе зашлевена плесница. А когато си тръгнаха, влачейки крака, изобщо забравиха да се сбогуват…
Не се почувствува на по-добър хал и Йоргаки чорбаджи, когато получи същото заплашително „послание“. Една слугиня му го донесе със сутрешното кафе и от този миг му се пресече ищахът за всичко — не закуси, отказа се от пътуването, насрочено за днес, към Аладагли и Артаклари389, където в чифлиците му, неизвестно защо, жътвата още не беше започнала. Той поне двадесет пъти прочете бележката и също толкова слезе и се качи по стълбите на хаета. Най-сетне похлопа на малката собичка, бутна вратата. Прегъната до прозорчето, Тенинка везеше нещо. Той хвърли листчето на скута й:
— Виж!… Това невям ще те зарадва…
Мислено се прокле: искаше му се тези думи да прозвучат сухо и сурово, пък отвъд тях се прокрадна уплахата му.
Дъщерята прочете няколкото грижливо изписани думи и му ги върна.
— Щели да ти искат сметка — безизразно каза Стилиянка и светлите й като стъкло очи настойчиво потърсиха неговите. — Мигар те е страх? Тебе, Йоргаки чорбаджи? Да не си се сетил нещо, което да заслужава разплата?
Той изруга по много особен начин — дълго и цветисто, но като прескачаше или посдъвкваше мръсните думи. После излезе и тръшна вратата подире си. Навън се запита: „Накъде сега?“ И единствената му мисъл беше за Евтим Димитров — само той му беше равен в Сливен; щом имаше нужда от съвет, от Евтим трябваше да го поиска — нищо, че се бе залежал болен напоследък, Евтим Димитров трябва, длъжен е да отдели малко време и за него.
Само след няколко минути Йосиф вече го въвеждаше при баща си. И още от първия поглед Йоргаки съжали за прибързаното си хрумване — онзи, който лежеше на одъра, не беше охраненият и жизнелюбив Евтим, приятелят на чашката и гозбата, а някакво съсухрено негово подобие, смалено и изпито, все едно човешки скелет, облечен в кожа. Също и лицето, потънало в бялата възглавница — то беше с цвят на пръст, а от косата липсваха цели валма…
— Мога да позная за какво си дошъл — тихо, но достатъчно сносно произнесе Евтим, след като се поздравиха. — То е изписано на лицето ти.
— Ако са изписани смут и страх, вярно си прочел, Евтиме. Аз…
Гостът прекъсна по средата — в одаята бе влязла снахата Таша с пръстена купичка в ръце; Йоргаки правилно се досети, че тя носеше на болния разни отвари от билки.
— Говори, говори — подкани го болният, докато с мъка се отлепяше от възглавницата. — Таша е курназ момиче, няма да се уплаши.
„Курназ момичето“ подпря главата му и му поднесе да пие билките. За да запълни празнотата, Йоргаки заговори:
— Подхвърлиха ми писмо — каза, докато го изваждаше от вътрешния джоб на елека си. После прочете на глас бележката и завърши: — Дойдох да те помоля за акъл, Евтиме: да ми разтълкуваш що значи туй и да ме посъветваш какво да сторя.