Евтим изчака снахата да избърше устата му и каза:
— Можеше да си спестиш четенето, кмете. Такива бележки ние вече имаме, даже две — едната за мене и втората за Йосиф. Също и ние ще даваме сметка и така нататък. Изобщо нищо ново не ни каза.
— Господин Йоргаки чака новото от тебе, татко. Тълкуванието. И съвета.
— Пей давам да мога да го разтълкувам — въздъхна болният. — Ала единствено мога да кажа предположенията, които се въртят в размътената ми глава. — Той се отпусна във възглавницата. — Въздухът е като пред буря, Йоргаки. Нашите „катран кофасъ̀“390 очевидно очакват нещо, което да им налее сили в мишците — нова война с московеца ли, що ли, не знам. И това им дава кураж да готвят разплати и прочие.
— Очакват го и турците, Евтиме. Не си ги виждал напоследък, ама са като наакани всички до един… — Гостът преглътна шумно. — Щом и вие с Йосиф сте получили таквиз любовни хабери, що смятате да сторите?
— Първом ще изчакаме да видим има ли нещо зад надеждите на торлаците — отговори вместо баща си Йосиф. — Ако не, ще я караме, както досега. Ако обаче крушката се окаже с опашка — товарим се и драсваме.
— Така, както е баща ти? — усъмни се кметът.
— По-добре на легло, но с глава върху раменете, отколкото…
И тук внезапно се намеси Таша:
— Благодаря ви, че дойдохте, господин Йоргаки. Така можах да науча, че било решено да ме преселват. Иначе щяха да ме предупредят толкова, колкото и конете, дето ще карат каруцата им.
— Каруцата „им“ или каруцата „ни“? — обади се откъм одъра тихият глас на болния.
— Каруцата ви, тате — спокойно произнесе Таша. — Аз не съм получавала никакви писма, пък и да получа — не ме е страх да дам сметка за делата си и да чакам съответната разплата.
— Ти чуваш ли се какво говориш? — Евтим Димитров се опита да кресне, ала не му стигнаха силите за това. — Нямало било да дойде…
— Наистина няма, тате — все така равно потвърди снахата. — Йосиф може да ти даде доста обяснения за това, ала аз ще ти кажа едно, което нему няма да дойде наум. С кърмаче на ръце съм и с друго на четири месеца в утробата. Няма да изложа на опасност нито роденото, нито нероденото. Не ти ли се вижда достатъчно, тате?
Йоргаки чорбаджи разбра, че е дошъл по неподходящо време и побърза да се сбогува. Когато се намери отново сам на улицата, той свали феса си и избърса чело. Ето, също и у Евтимови… Цял един добре уреден свят се рушеше около него, а той не знаеше какво да направи, на чие рамо да се облегне. И докато още премисляше всичко това, краката му от само себе си се отправиха към конака.
Също и този път му направиха ихтибара, та без много разпитвания го въведоха при мютесарифа. В просторната одая беше сумрак — на Ахмед Джевад паша не понасяше юлската горещина, та изискваше да затъмняват прозорците му, — но Йоргаки все пак успя да зърне, че имаше там и друг посетител, Али ефенди. Изпълниха всичките дълги ритуали на ориенталското гостоприемство и Йоргаки пристъпи към същественото:
— Кахърен съм, ефендилер. Получих заплаха за…
— А! — възкликна кадията, прекъсвайки го. — За близка разплата, нали? — Българинът потвърди. — Я извади, я извади да ги сравним!
Всеки извади своята бележка. Бяха написани на еднаква хартия и с еднакво сигурна ръка — както на български, така и на турски. Сравниха съдържанието — също и то се оказа напълно еднакво.
— И какво смяташ да правиш? — попита Али ефенди.
— Учудвам се, че питаш мене, кадийо. Аз дойдох тук със същия въпрос в главата си. Вие сте властта, от вас чакам и съвета, и… сигурността си.
— Аферим бе, челеби! — изкиска се пашата. — Как хубаво го каза само — можеше да посрамиш кой да е стамбулски адвокатин.
— Имам други грижи, паша ефенди, не ми е до равняването със стамбулските адвокати. Зер като казват „разплата“, тия, дето са писали писмата, не са мислили за ядене на кадаиф и баклава…
— Туй най-добре мога да го потвърдя аз — намеси се Али ефенди и многозначително показа осакатената си ръка.
— Ако слушате мене, цялата тази работа е бошлаф. — Ахмед Джевад паша говореше по начин, който беше на границата между безгрижието и лекомислието. — Намерили са се неколцина зевзеци (в Сливен те никога не са липсвали) и сега от кьошетата ви гледат сеира…
— Завиждам ти на спокойствието, мютесариф ефенди — студено подхвърли кадията. — Не са много хората, които могат да седят върху буре с барут и да си правят джумбуши със запаления фитил.
390
Буквално: „кофи за катран“. Част от турската пренебрежителна поговорка „Булгар кафасъ̀ — катран кофасъ̀“, което означава „Българска глава — кофа за катран“.